И вълкът ехиден плаче
с думи кукувичи.
Придумва Корнилов
казаците сбрани:
«Я с картечен шев гостете
всички партизани!
Към червените Деникин
иде като буна.
Проснали се наште пики
от Дон, та до Дунав.»
Вятър син, та леден
силно бий, та гони.
С нас е в боя Ворошилов,
храбрият Будьони.
Стискат ли те — с вик
проглушиш света!
Нам ни дай едно:
не гази ръжта!
Но Деникин щом
дигна свойта рат,
слегна се ръжта,
сякаш би я град.
Белите над нас
люто се глумят,
колят крави те.
Пият и крещят,
мачкат момите,
женорята:
«Тъй се пада на
простака!
Ти, мужик, простак!
Яж ритниците!
Ще си вреш носа
из чифлиците?
И ще бесиш, а?
Ах ти, прост мужик!
Мамицата ти!
Сопа и камшик!»
Ой ти, ой ти, люляк син
угледен сив стобор.
Никому не се живей
в своя роден двор.
Опустяха селски къщи
и градините.
Тлъстото сено изгни
из долините.
И овес, и ръж —
слегнаха навред.
Де ще свреш глава
ти, мужико клет?
Но сега не спят
разтревожени
храбрите мъже
в куртки кожени.
За сиромашта
те и ще умрат,
ала Питерград
няма да дадат!
Там под Лугово
страшен бой кипи.
Питер траурен
цял е в мрак. Не спи.
Още миг... врагът
ще надмогне май.
И — прости, мечта!
И на всичко — край!
Кръв и пот тече.
Разтревожени
водят бой мъже
в куртки кожени.
Труп връз труп лежат —
снопи жънати.
Цвилят с бяс коне,
и се пенят те!
Но от час на час
бием, бием ний.
Вече осем дни.
Вече девет дни.
На десетия
даде гръб врагът,
плю си в пазвата,
юрна се без път!
Нашите крещят:
«Удряй изотзад!»
Ех ти, лют народ!
Ех ти, Питерград!
А край Харков-град,
ой, пшениците
засуха спече ги.
И мужиците
тичат към Москва,
боси им нозе,
тичат и крещят,
цял се свят тресе.
Милост просят те.
За хляб тропат те.
Как да не пораснат
от това злобите?
А в Гуляй-поле,
в степ разкаляна,
сбрали се глави
все запалени.
Дайте да горим!
Дайте да сечем!
А Деникин май
го боли корем!
Ех ти, песен,
песен!
Има ли от тебе цвят
по-чудесен?
Пей под гусла ако щеш,
пей и под хармоничка.
Да ми бяхте дали,
хора,
поничка?
Ех, ябълко,
с цвят накитена.
Бий Корнилова!
Бий Деникина!
Ой вий, макове!
Мили, чакани!
Адмирале, почвай
разколчакване.
Зад полето — гръм.
Зад полето — стон.
Всеки в боя защищава
своя бащин дом.
Куртки кожени —
под Донец навред!
Види се, във Питерград
те ще са безчет!
В белия стан — стон.
В белия стан — хленч.
Ех, обгражда ги отвред
обръчът червен.
В белия стан — вик.
В белия стан — страх.
В златожълт пожар
пламеней зора.
Светят всички механи
в вражите селата.
Утре кой ще оцелей?
Вдигай чашите!
И за царя пият те,
и за Рус света.
Знатни курви с тях
сладят им скръбта.
В нашия стан — сън.
В нашия стан — смрад.
От ботушите войнишки.
Хъркат брат до брат.
В ранна ранина
пак ни чака бой.
Спи ми, нани-на,
ненагледен мой.
Ти над тях, зора,
злато разсипи...
В куртка кожена
комунар не спи.
А в зори дъждът
страшно завилня.
Със снаряден огън
срещнахме деня.
Като скръб очи
тъжно вперил в нас,
командирът наш
дума с бавен глас:
«Братя, ако днес
победи врагът,
октомврийския
плам ще угасят.
Ще ни бият с бич.
Ще ни бият с кол.
Чака ни ярем
като впрегнат вол.»
Влажните очи
той изтри с ръка.
И събу ботуш,
и поде така,
кашляйки: «Вземи,
в къщи го занеси
да го поизноси
булката поне.»
Призори дъждът
страшно завилня.
Със снаряден вой
ний сушим деня.
Жилото-куршум
впива се в гръдта.
Нашият отряд
диво полетя.
В падината — вир.
Долче — зад вира.
Комунарят наш
нос в пръстта завря.
Ний — напред, напред.
Те — назад, назад.
Мъртвите сами
под дъжда лежат.
Спете, храбреци,
с млъкнали уста!
Ще ви погребем
после във пръстта...
Свърши боят лют.
Знамена плющят.
Плю си на петите
и ойде врагът.
Удивен от туй,
че остана жив,
пак ботуш обу
ротният щастлив.
«То жената май
нямала късмет.
Ще го нося сам
както му е ред.»
Свърши боят лют.
Живият е рад.
Ой, народ честит!
Ой ти, Питерград!
А след полунощ
край Нева-вода,
сянката на Петър
броди из града.
Сянката на Петър
грозно пули се
на червеното
в наште улици.
Бий Нева в брега,
в пяна-скреж — водите
Плават кораби
като че към Индия...