Читаем Ланселот, рицарят на каруцата полностью

Ланселот, рицарят на каруцата

В представите на мнозина Средновековието е епоха, изпълнена с мрак, прорязвана от зловещото зарево на кладите на инквизицията, …

Кретьен де Труа

Приключения / Рыцарский роман 18+

Любезна дама от Шампан1от мене пожела роман.Ще почна, над перото сведен,като човек изцяло предан,с каквото може в тоя святи с безкористие богат.Упрекнат ли го, че това ес едничка цел — да я ласкае,ще потвърдим и той, и аз:стои със знатност тя над нас,а и над всички дами тук,тъй както полъхът от югнад хладната априлска сприя.Повярвайте, не съм от тия,ласкаещите свойта дама.Да кажа: „Диамантът нямакак да не заслепи рубина,тъй както моята графинякралиците“ — ала защо,без мене истина е то.А всички нейни препоръкиса по-добри от мойте мъкии смисъла, избран от мен.Започва книга Кретиенза рицар на една каруца,след препоръките скрибуца перото,няма миг покой —и нищо не прибавя тойосвен усърдие и бдение.2И казва, че на Възнесение3бе двора крал Артур събрал,4тъй както редно е за кралс богата и красива свита.5След яденето до наситана масата остана краля.Кралицата стоеше в зала6с барони надошли безброй,край тях пък се въртяха ройсъздания с вълшебства женски,говорещи добре на френски.А след шетнята Ке седеше,7до конетаблите ядеше.8Над този благороден мъжяви се рицар изведнъж,добре облечен, притъкмен,а и добре въоръжен.И рицаря с одежди скъпислед миг пред краля се изстъпии нито него поздрави,ни свитата, а заяви:„Кралю, аз хвърлил съм в затворот твоите земи и двордевици, рицари и дами.Ала за тях не е речта ми,не ще ги пусне мойта стража.По-скоро искам да ти кажа:не можеш ни с пари, ни с властда си ги върнеш ти при вас.И знай, така ще си умреш,без помощ ти да им дадеш.“Отвърна кралят, че тежи муи страда той неутешимо,задето е безсилен вече.Тогава рицарят понечиуж да си тръгне, в тая скръбобръщайки на краля гръб,и стигна досами вратата.Не слезе той по стъпалата.„Кралю — извърна се назад, —ти рицар имаш ли сърцат,комуто сам да се решишкралицата да повериш?В гората да я заведеслед мен — ще види накъде.Ще чакам с копие в ръкатаи обещавам да ти пратязатворниците, ако тойкралицата спечели в бойи тук я върне след това.“А който дръзките словане чу, не се учуди само.И Ке изслуша ги през рамо,до кралските сержанти седнал,9и яденето непогледнал,пред краля той застана прав,изглежда, бе обзет от гняв:„Кралю, аз служих ти до днесдобре и с цялата си чест.Сбогувам се и си отивам,желанието си не скривам:оттук нататък нито часпри тебе да не служа аз.“На краля дотежа му, даже,не знаейки какво да каже,така му рече начаса:„Това пък глуми да не са?“Отвърна Ке: „Кралю честити,сега не ми е до шегите,напускам безусловно, другане искам никаква услугаи дарове за верността.Дори сега ми се прищяведнага аз да си изляза.“„Поради гняв или омразакъм мене сте го пожелали?Недейте, драги сенешале,10във двора ми си останете,че няма нещо, запомнете,което аз не бих ви дал,да бъдете при своя крал.“„Сир — каза Ке, — ще си замина11и да ми давате по кринанай-чисто злато всеки ден.“А краля твърде бе смутени при кралицата отиде:„Госпожо, но какво обиди,да сте разбрали, сенешала?Да търси с моя двор раздялане знам причината каква е.За мен каквото не желае,за вас ще го направи, знам,но помолете го, мадам.След просбите ми да останее ред на вашите покани,паднете му на колене,спокоен аз да съм поне,че ще е в моите палати.“Кралицата при него прати.А сенешала тя открипри сътрапезници добрии рече му с горчивина:„Тъй много, Ке, ми домъчня,когато чух за вас, уви,какво от всички се мълви.Тежи ми много мисълта витук краля да се изостави.С кой ум това решихте, питам.За мъдър няма да ви считам,ни за любезен както вчера.С молбата си не лицемеря:Ке, останете с нас ведно!“„Благодаря, госпожо, ноне мога вече да остана.“И тя молбите си подхвана,след нея — рицари накуп.А Ке, но без да бъде груб,й рече грижа да си няма.И падна тази първа дамав нозете му без колебание,но Ке помоли я да стане.Отвърна му да я остави,че ще склони да се изправи,но увещае ли го тя.Тогава Ке й обещада не помисля за раздяла,ако не го възпират краляи тя, реши ли нещо сам.„Каквото и да бъде, знам,че никой няма да ви пречи,елате да му кажем вече:оставате при краля свой.“С кралицата отиде той.Застанаха пред краля:„Сир — му рече тя, —Ке най-подир едвапредумах да остане,предавам ви го с обещаниемолбата му да уважите.“Въздишка облекчи гърдитена краля — ще му обещае,каквото и да пожелае.„Сир — каза Ке, — но да посочимдарът какъв е, който впрочемми обещахте в този час.Щастлив безкрайно ще съм аз,като получа милостта ви.Кралицата да се избави,на мен сега я поверетеда я опазя от несрети,нас чака рицарят в гората.“Не знаеше да се отмятаот думата си кралят, нотук огорчение едному пролича и гневен млъкна.Кралицата — и тя помръкна,за всички гости стана видно,че горделиво и обиднодържал се беше Ке така.И кралят хвана за ръкакралицата и промълви й:„Госпожо, не спорете виеи непременно с Ке тръгнете.“„Кралю, на мен я поверетебез страх — продума Ке тогава, —ще ви я върна аз по-здраваи читава от днес дори.“И кралят му я повери.А всички тръгнаха след тях,обхванати от смут и страх.На двора Ке им се изпречивъоръжен до зъби, вечеи конят боен беше тук.Доведоха на двора друг,какъвто за кралица бива,спокоен, с кротост незлоблива.Кралицата — сломена, бледна —до коня спря и го възседна.С една въздишка тиха тя,за да не чуят, прошептя:„Кралю, на себе си да бяхте,на Ке да тръгне с мен не щяхтеда позволите крачка даже.“И тихо уж да си го каже,но граф Гинабъл чу това12и сведе наскърбен глава.И всички с жал се разделиха,дочули тъжбата й тиха,като че от ковчег дошла.Не вярваха, че би моглада се завърне вече жива.А Ке със дързост горделивакъм оня я поведе пак.И домъчня им, но пък чакда я последват този ден!Единствен бе месир Говен.13На краля, своя чичо, рече:„Сгрешихте, сир, детински вече,от смайване съм цял обзет,но слушайте от мен съвет:докато близо са, без страхда тръгнем двамата след тях,които щат — да ни сподирят.Усещам — сили в мен напират,не мога да не тръгна ази неприлично е от насда не помръднем пръст съвсем,след тях поне ще разберемс кралицата какво ще стане,как сенешалът ще я брани.“„Да, племеннико — каза краля, —достойни думи за похвала!И щом заехте се, кажетеза нас да доведат конете,да не възсядаме, предиседла да сложат и юзди.“Доведоха конете враниоправени и оседлани,бе първи кралят притъкмен,а после и месир Говен,и всички, в този тежък пътрешили да ги придружат.И всеки тръгва както може:кой меч и ризница ще сложи,кой нищо подръка си няма.А на оръженосци двамамесир Говен нарежда яснода водят два коня отдясно.Когато стигнаха гората,оттам изскочи лудешкатана сенешала коня боен,юздата с ремъка й двоенбе скъсал той. Видяха тами че препуска конясам с окървавено покривало,и че не е седлото цяло —строшен му е лъкът отзад.Намигна не един злорад,а друг побутна свой съсед.Пред всички доста по-напред,не дръпна тутакси юздамесир Говен, като видяда идва рицар с кон, потънал14във пяна, потен врат опънали от умора запъхтян.А рицарят изправи стани поздрави месир Говен,а после гой бе поздравен.И спря се рицарят, защотомесир Говен върху седлотопозна, и рече: „Сир, амине виждате ли, че димисъсипан коня, цял е в пяна?Навярно тези два за смянаса ваши, затова ви моля:предайте ми по своя воляединия от тях, макарна заем или като дар —и всичко имате в отплата.“Отвърна сир Говен: „От дватавземете, който ви се нрави.“А другият не се забави,не заизбира в улисияпо-хубавия, по-добрия;на който бе, кажи-речи,досами него се качии тутакси пришпори коня.А тука мъртъв падна оня,измъченият от езда,от днешна някаква беда.И рицарят не се обърна,направо през гората свърна.Последва го месир Говен,преследва го разгорещен,докато хълма превалят.След като мина доста път,той коня, който беше дал,намери, само че умрял.От люта бран видя следите,и леш, и щитове пробити,строшени копия безброй —разбра, че воден бил е бойот рицарите неотдавна.Ядоса се, че битка славнаизпуснал е, и то каква!Почака малко, след товапо-бързичко подкара коня,докато не съгледа онянезнаен рицар, тук спешен,с поставен шлем, въоръженсъс щит на шия, с меч по мярка.15Там имаше и колесарка.Да, служеше една такававместо позорен стълб тогава.В град по-голям (да има тойпоне три хиляди на брой)за всички жители еднабе през ония времена,тъй както стълб позорен днесе за грабители без чест,за тез, двубой които губят,16които ближния си скубятс измама или с нож го спиратна пътя, за да го обират.В злодейства всички уличени,на колесарката качени,развеждали ги по стъгдите.От чест лишени, във дворцитемълчало се за тях без жал,на гости никой ги не щял.Че всявали са страховеония колелета две,от тези думи се разбира:„Срещни от колесарка диряи прекръсти се ти, защотопоглеж, че те споходи злото.“А рицарят незнаен пешислед колесарката вървеше.Едно джудже върху стъркатадържеше пръчка във ръката,тъй както простите мъже.И рече рицарят: „Джудже,за бога, зърна ли тъдяваедна кралица да минава?“А то, от долен произход,направи мълчалив обходна чаканата вест, ала му рече:„В моята кола до менкачи се, ако щеш до утресам да разбереш каквос кралицата ти стана.“На тая негова подканаотказа рицарят. Но тамслед малко го обхвана срам,че тутакси не се качи,и нещо взе да му горчи.А Разумът се отличаваот Любовта — и да внимавана всекиго напомня все,защото после да не сеокаже сам в беда велика.И не в сърцето — на езикае Разумът, словата детому шепне. Любовта в сърцетонарежда му да замълчи,в двуколката да се качи.Не дава Любовта покой,качи се, не помисли тойза срам, тъй иска Любовта.А към колата полетямесир Говен, пришпорил коня.Като съгледа в нея онядостоен мъж с незнайно име,зачуди се: „Джудже, кажи миза нашата кралица вест.“Джуджето рече: „Ако днеси ти ламтиш за новини,до рицаря и ти седни,ще ви откарам с него аз.“Месир Говен почти на гласпомисли си, че е глупак,и каза му, че няма какразмяната му да не куца —кон да заменя за каруца!„Но карай, накъдето щеш,ще следвам мудния вървеж.“И тръгват, други избор няма:на кон — един, в каруца — двама,и пътя заедно делят.До залез слънце този пъти тримата отведе в град,отворил порти и богат.Зачуди се в града тълпата,че рицарят седи в колатас джуджето, мало и голямоизлезе, взе да вика само,развързаха езици зли,един дори не се смили.Не бяха се за рицар чулиобиди толкова и хули.И питаха: „Каква ли казъночаква рицаря омразен?Кажи, джудже: бесило, клада,бичуване ли му се пада?Къде го караш тоя ден,в какви злини е уличен?Крадец, убиец ли е той,или изгубил е в двубой?“До рицаря джуджето горена никого не отговори.За двама търсеше подслон,след тях — Говен на своя кон.Накрай града стоеше замъки кули вдигаше от камък,с една поляна отстрана,а пък самата твърдинабе стъпила върху скалата,отвесна откъм долината.След колесарката с онезидойде на кон Говен и влезе.А вътре срещнаха девицаизящна, знатна, хубавица —не бяха виждали такава.Дойдоха още две тогава,любезни, мили, с чар смирен.Съзряха монсеньор Говен,зарадваха му се от прагаи поздравиха го веднага.Пред рицаря се спря едната:„Джудже, каква му е вината,че да го караш тъй позорно?“А то с безмълвие притворнопред тях на рицаря посочиот колесарката да скочи,само си тръгна с вид студен.От коня слезе и Говен.А пажове отде се взеха —доспехите им в миг поеха.Госпожицата им предложинаметки, подплатени с кожи.На двамата предложи тявечеря, вкусни ястия.До монсеньор Говен встранидевицата се настани.Да, свойте домакини милине биха двамата сменили.И уважиха ги мнозина,приятно времето им минас госпожицата вечерта.След угощението тяпостели две им беше далав една голяма дълга зала.До двете имаше легло —по-хубаво не би могло,и лесно бе да се научи:наслада всеки ще получи,преспи ли в него. А когатонапредна времето крилато,тя с двамата си гости станаи за ръце сама ги хвана,показа в този нощен часудобните легла: „За васнаправени са тук и двете,а онова там, запомнете,за вас не е, защото то еза този, който е достоен.“Отвърна онзи рицар, детодокаран беше от джуджето,приел като обида тежкапрезрителната й насмешка:„Кое за вашата забрана,кажете ни, причина стана?“А мисъл, на обида равна,премислила бе тя отдавна:„Не, работа не ви е тода ме разпитвате защо.От каруцарски рицар азне търся нито чест, ни свяст.Такъв нещата все оплитаили пък като вас ще питакой на това легло ще ляга.Ще си изпати той веднага.Не слагах аз завивки шити,че в него вие да лежите.Не, много скъпо ще ви струваи мисъл там да се нощува.“„Ще видим, време ни остава.“„Да видя аз ли?“ — „Да.“ —„Тогава ще прокълнете този ден.“„Не знам, но се кълна, решендори да будя чувство зло,да легна на това легло,да спя, докато искам само.“И на леглото, по-голямоот другите, кажи го, с лакът,не ги остави да го чакат.Във жълтосвилена постилкавтъкана беше златна жилка.Завивка кожена си метна —и кожата не бе безцветна,проскубана, а от самур.Достойна бе за крал Артур.И меко бе — отдолу нямасено, рогозка или слама.А в полунощ през балдахинасветкавица като че мина —не, остро копие едвав постилките не приковагръдта на рицаря, защотосе беше настанил в леглото.На копието остро стягаот пламък бе обзет веднага,а после огънят обхванапостилката златотъкана.И копието тънкостволодо рицаря се бе заболои го ожули отстрани,но не успя да го рани.Той стъпка пламъка е нозе,а после копието взеи насред залата тогаваго хвърли, ала без да става.Отново дрямка го обории той заспа, тъй както сторив леглото малко по-преди…Когато съмна, наредигоспожицата за ониядвамина гости литургия,след като станаха от сън.След литургията навънсе бе загледал към полетозамисленият рицар, детона колесарка бе седял,сега в мечти потънал цял.А на прозореца съседенмесир Говен стои загледан.Девицата до него спря,но никой тука не разбрапрошепнатите думи, нитокакво говориха си скрито.И докато така стояха,накрай поляната видяхакак там по речен пясък мекпонесли са един ковчег.Починал рицар бе това,край него крачеха едваот мъка три девици бледи.А след ковчега му в безредиетълпа, която мудно ходи,пред нея едър рицар водиотляво дама най-прекрасна.А истината беше яснаи през прозореца тогава:отвън кралицата минава.И дълго рицарят отгорея гледа с потъмнели взори.От погледа му щом се скри,надвеси се, готов дорида падне там като несвестен.Като го зърна тъй надвесенмесир Говен назад с ръкаго дръпна, рече му така:„Недейте, сир, това е грях,от бога нямате ли страхсега за лудост като тази?Недейте тъй живота мрази.“Момата рече: „По-добре,тъй няма кой да разбере,че колесарката докаране рицаря, а каруцаря.Самият той ще е щастлив,ако не бъде вече жив —живота му от този денпрезрян е и опозорен.“А те облякоха тогавадоспехи както подобава.Девицата с любезност ведрапоказа се дори и щедра:след като с рицаря самасе подигра и го осмя,му даде копие и консъс предан и учтив поклон.И рицарите вън на двора,възпитани, почтени хора,накрая с девата си взехалюбезно сбогом и поеха,където виеше се друма,а никой дума не продумаот замъка, като че ням.Веднага тръгнаха — натамкралицата се беше скрила.Далеч от пътя с пълна силапрепуснаха в една ливада,а после през една ограда —по път един широк и плочест,вървяха из гората почас,докато беше свеж денят,а след това на кръстопътедна девица те откриха.И двамата я поздравихаи всеки я попита, дажепримоли й се да им кажекъде кралицата отиде.Припряността не я обидии рече: „Щом ми се вречете,ще ви посоча както щетеи пътя верен, и местатаи ще ви назова земятаи рицаря, отвел я в плен.И само който е решенна всичко, той ще влезе там,но с мъка и със риск голям.“Месир Говен реши веднага:„Девице, бог да ми помага,желания аз нямам другии съм на вашите услугис каквото мога, позволете,но истината ми кажете.“До него другия тогавай каза, че не предоставякаквото може, а неща,с които прави Любовтачовека по-богат и смел,и че едничката му целе той за всички изпитнияна нея да се подчини.„Ще ви разкажа“ — рече тя.Напусто тя не обеща;„Кълна се, че Мелеаган,не рицар — просто великани кралски син, насила взе я,затвори в кралство Гор и нея.17Задържа всички власт могъщаи ни един не се завръща,оттам за милост няма знак.“Месир Говен попита пак:„Страната Гор къде е впрочеми как натам да се насочим?“Отвърна тя: „Ще разберете,но ви очакват и несрети,а и места, коварни доста,съвсем не е задача простада стигнеш в оня край далеченна краля, Бадмагю наречен.Два пътя водят, при товаопасни много, и през дваопасни прохода. И тозединият е Воден мост,защото цял е под водатаи го обгръща тя саматаотдолу, колкото отгоре,по-точно е да се говори:насред самата дълбина.А пък и на широчинадве стъпки моста няма даже —човек съвсем да се откаже.По-безопасен мост е този,а има още две угрози,но аз ще замълча за тях.От другия да ви е страх,че гибел страшна предвещава,по него никой не минава,сам той е остър като меч,познат наблизо и далечна всички като Мост на меча..Не се опитах да попречана истината страховита.“И пак месир Говен попита:„А двата пътя тук нимане ще посочите сама?“Отвърна тя: „Направо тозотвежда ви при Воден мост,а онзи, който вдясно кривва,към Мост на меча той отива.“И каза онзи рицар, детов каруца беше при джуджето:„Учтиво, сир, ще ви отстъпяединия от двата пътя,по избор ваш определен,а другия ще е за мен.“„За бога — сир Говен му рече,заплахи много стават вечепо този и по онзи път,не ги побира чак умът.Не зная просто кой да хвана,но нямам право да остана,нали избирам преди вас:към Воден мост отивам аз.“„Тогава ще вървя надяснокъм Мост на меча — то е ясно,че тръгвам, смелостта е тиха.“И тримата се разделихаи всеки се помоли богуза другите, загрижен много..Девицата се натъжии рече: „Всеки ми дължиедно желание, каквотоще ви поискам за доброто.Но засега да го оставим.“„Приятелко, не ще забравим“ —и двамата й се кълнат,поели вече своя път.А оня, в колесарка возен,от мисъл зла не е тормозен —от Любовта е завладян.Такъв е неговият блян,че себе си дори забрави,какво наистина да прави,а името си пък съвсем,дали е с копие и шлем,отде дойде, къде отива,и всяка мисъл разсъдливаосвен една — и няма тойот нея нито миг покой.Не слуша нищо, в тая мисъл:и сляп, и глух се е улисал.А конят не запени гръдпо лъкатушещия път —напряко стигна до еднанай-ненадейна долина,където спря забързан ход.Там имаше река и брод,и рицар също от оназистрана зад брода, да го пази.До него млада хубавица —на коня си една девица.Към залез слънцето клонеше,18а още рицарят не бешеот мислите си уморен.Под него конят изпотенсъс жад към бистрата водасе впусна, като я видя.А онзи там оттатък каза:„Хей, рицарю, аз брода пазяда минете посмейте само!“А този тука дързостта муне чу, потънал в мисли цял.Летеше конят зажаднялсъс всички сили към водата.А онзи викаше оттатък:„Ехей, от брода се махни,минава пътя по-встрани.“С длан на сърцето се закле:нагази ли, ще пати зле.Не го и чу замислен той,а конят му за водопойчак до гърди се потопии жадно от водата пи.А онзи с думи най-свирепищита му, викна, ще разцепии ризницата ще разпори.Веднага коня си пришпорив галоп и с копие в ръкаго блъсна, ръгна го така,да цопне в речните води —оттам го пъдеше преди.След копието и щитаму падна мигом от врата.Потръпна този от водата,замаян после се замятаи заоглежда: кой без жалда го удари е успял?И оногова той за пръвпът зърна днес: „Васал такъв,19ударихте ме настървен,без да застанете пред мени без да съм ви сторил зло?“„Кълна се, сторихте. Билое то нарочно, че едва лине сте ме никак тук видяли.Три пъти сам намерих сгодада ви предупредя за брода,със всички сили виках аз.Добре сте чули моя гластри пъти или само дваи в брода въпреки тованагазихте, пък аз ви бяхдал дума за един пердах.“Отвърна рицарят тогава:„Проклет да съм, ако се правя,че нито чул съм, ни видял!Наистина не съм разбрал,че брода сте ми забранили.От удара изгубих сили.За миг юздата ви да хвана —ще видите една закана.“А рече другият: „Ами!Опитай се и я вземи —поука ще ти дам добра.Не давам пукната параза твоята заплаха дръзка.“Отвърна му: „Ще ме насъсканахалството ви към разплата,да хвана най-напред юздата!“Дойде сред брода онзи. Тукотляво рицарят в юмрукюздата стисна му, защотоотдясно сграбчи му бедрото,задърпа с мощ ожесточена,пазачът-рицар чак застена —изтръгват, стори му се, цялопарче от неговото тяло.Помоли го да го остави:„Я според рицарските нрави —да бъдем като равен с равен —вземи щита и коня славен,и копието за двубой.“„Кълна се, не — отвърна той, —че пуснеш ли такъв, веднагаот теб страхливо ще избяга.“А онзи се засегна много:„Качи се, рицарю, ей богу,на коня, здраво възседни го.Заклевам се в честта си мигом,че няма да се втурна в бяг.Обиди ме, и още как.“Отново рицарят му рече:„Закле ми се в честта си вече,но още ще се закълнеш —за бягство нямаш скрит стремеж.и няма да ме пипнеш с пръст,ще си далече, честен кръст,докато седна на седлото.Това за теб е най-доброто,ще си изпатиш инак зле.“И другият му се закле.Намери си щита, дории копието си откри —видя да плават във водатаи ги отнасяше рекатана по-далечно разстояние.Отиде коня си да хване.Когато вклещи го с нозе,щита за ремъците взе,на хълбок — копието. Тукпришпориха един към другконете с бясна бързина.Пазачът-рицар, ето на,във пристъпа си изпревари,с такава сила го удари,че копието си строши.А този пък го съкруши —на брода с удар го запрати,в дълбокото и той да пати.От коня слезе след товаи на брега го призовада тръгне с него в плен далеч.Извади после своя меч,а онзи пък изтегли своя,стоманен и блестящ, за боя,кръстосаха ги несмирени.Със щитовете позлатениотбиха всякаква заплаха.Те мечове добре въртяха,не ги оставяха на мира —и удар удара сподиря.А рицарят насред двубояусети вдън душата свояголяма мъка и уви,си каза той, май зле вървипо пътя си избран, за жалост,щом хвърля времето нахалостсам рицар тук да победи.Да бе го срещнал по-преди,не би помислил здрав тогавасъс него да се занимава,обзе го затова тъга,че се хаби ранен сега,а си отива тоя ден.Нахвърли се ожесточен.Пазача тук на бяг ударида мине брода, но не свари,преследван по петите той,и свърши целия двубой,че по очи беглецът падна.Над него клетва безпощаднаизрече рицарят — та онясред брода блъсна го от коня,от мислите го отклони!Госпожицата отстрани,видяла всичко, дето стана,чу тази негова закана.Помоли с просба трепетливапред нея да не го убива.Но рече той, че би могълкъм него да е само зъл —не го е мъчил друг така.Към него тръгна с меч в ръка..А оня сгърчи се в тревога:„Към мене в името на богабъдете милостив, ви моля.“„Свидетел ми е бог, че воляпо-зла от твоята не знам,от бога после нямаш срам —да те щадят за твойто зло.Това и с други е било.Така и с тебе ще направя,защото милостта се дава,след като я измолиш ти.Ала едно запамети:Да идеш, та макар без стража,като затворник, дето кажа.“И тук нещастникът закле се.Госпожицата се намеси:„Достойни рицарю, в честта тизаклевам те, на виноватищом можеш милост да дадеш,не му гласи затвор зловещ,затворника на мене дай —на неговия ходатай,пък аз все някога макарще те даря, какъвто дарот мен и да си пожелал.“Признанието й разбралпо думите и по гласа,освободи го начаса.Смутена, взе да се терзае,че може той да я познае,а тя не искаше това.И тръгна рицарят. Словаза сбогом двамата мълвят:„Да ви помага бог из път.“И язди дълго. Ето на,че срещна той по здрачинаотново някаква девица,прекрасна млада хубавица,нагиздена, сама върви.Девицата го поздрависъвсем според добрите нрави,а той отвърна: „Много здравебог нека ви дари с добро.“Тя рече му: „Сир, моят домсъвсем наблизо нагласен еза вас, със ваше позволение.Там вие ще сте приютен,но ако легнете до мен.Това предлагам и ви каня.“За други би била желанатакава дързост спрямо мъж,а той помръкна изведнъжи отговори й веднага:„От вас подслон ми се предлага,дойде ми толкова добре то,но ако може без спанетода минем в тази нощ прекрасна.“„Не, иначе не съм съгласна,по-скоро нека ослепея.“И той се съгласи със нея —смрачи се, няма накъде.Сърцето си да й даде —това най-много го болешеи затова тъй тъжен беше.Ще е нещастна, без надеждаонази, дето го отвежда —надява се на любовтаи сам не го оставя тя.Понеже бе й обещал,че в нейна власт се е предал,поведе го към крепост бяла,каквато няма до Тесалия —отвсякъде стени високи,наоколо води дълбоки.В покоите й няма койда бъде друг — единствен той.За госта, както тя желае,приготвени са много стаи,голяма и просторна зала.И край реката зашумяладойдоха яздешком до замък,а там под кулата от камъкбе спуснат здрав подвижен мост.Напред поведе своя гост.Натам към залата отиде,покрита впрочем с керемиди,и през отворена вратавидяха маса с две места,с покривка бяла и голяма,върху й просто място няма:и ястия, почти горещи,и свещници с пламтящи свещи,потири, от сребро ковани,и две искрящи пълни канис черничево и бяло вино.До масата на пейка чинноги чакат купите — и дветес водата топла за ръцете.Ръка изкусна е тъкалакенарената кърпа бяла,стои тя метната встрани.Ни пажове, ни стража, ниоръженосци. От вратасвали си рицаря щита,подир го закачи на кука,а копието сложи туканад него на една полица.А тази млада хубавицаслед рицаря от коня скочи,дойде по каменните плочипри него бързо тя, защотоне го дочака на седлото.И тутакси, без да се бави,та нещо май да не забравиот стаите, натам отмина.С наметка къса от копринаобгърна мъжки рамена.И не от звездна светлинабе светла вече тази зала —от свещници бе засияла,по тях големи вощенициблещукаха като звездици.Наметката отпред му върза:„Приятелю, с услуга бързавода и кърпа тук сегане ще ви подаде слуга,защото съм сама. Ръцетеизмийте си и там седнете,тъй както вам е по-уместно.А яденето е чудесно,тъй както сте видели сам.Измийте се, седнете там.“„Ще ми е драго.“ Както можедо него тя се разположи.А после ядоха и пихачак докато се умориха.От масата когато стана,изрече тя една подкана:„Сир, направете вие вънкаразходка малка за разсънка,не се обиждайте, а тампочакайте, докато самрешите: легнала е тя.Да ви не мъчи тегота,че ще ви чакам чак тогаваи тъй да ми се обещава.“Отвърна той: „Ще ида въни ще се прибера за сън,когато сметна, че е време.“Излезе вън, за да поемедъха на нощния покой,стоя на двора доста той,тъй както беше пожелала.И върна се в оная зала,но зад отворените двериприятелката не намери.И тук като не я видя,си каза: „Нейната следаще търся и ще я открия“ —решен на всичко той самия,защото бе й обещал.И в близка стая връхлетял,дочу момински силен вик,позна го още в тоя миг —това бе девата в беда.И друга стая той видяс врата открехната и тамнасреща зърна срам голям:как рицар я държеше яко,съборил беше я напряков леглото, в пълна голота.А пък надяваше се тя,надала вик за помощ, чена помощ ще се притече:„Спаси ме, гостенино, с думии меч от този тук върху ми,че той ще ме озлочести.А трябваше да легнеш тии обещал ми бе дори.Нима да ме опозорипред твоите очи решил е?О, рицарю, ти имаш сили,сега ме избави от злото!“Съзря как грубо на леглотодържи я оня здравеняк,разголил я до пъпа чак.Бе срамен този произвол —допираше се онзи гол —без тя сега да го желае,без що е ревност той да знае.А достъп до вратата няма,че рицари я пазят двамаи всеки своя меч обнажи.Зад тях пък четирима стражи,и всеки с брадва, но такава,че да разсича цяла краванаполовина отведнъж,като че ли сече камъшили пък някаква салата.И спря се досами врататаи рече: „Боже, що да правя?Не, жалък съм за цел такавакато кралица Гениевра.Сърцето ми щом потреперва,как нея да я търся аз?Щом Подлостта предлага страст,със щения да ме разнежи,ще секнат моите стремежи,позор е, че дотука спирам.И идва ми да се презирам,че мога да остана тука.Сърцето ми от скръб се пука.От срам и жал да се смиря —не, по-добре е да умра,задържан вече от унилост.Да няма бог към мене Милост,щом гордостта у мен се свре,не, да умра е по-добре,отколкото живот позорен.И ако пътят бе отворенпред мен, дали печеля чест?И ако позволяха тезда мина тук без много шум?Ще вляза, нека нямам ум,не съм за истината глух,от тази пленница дочухмолби за помощ и стенание,припомни мойто обещаниеи с право ме упрекна тя.“Дойде до стайната врата,прозорчето й той отвори,плещите си промуши горе:пред него меч до меча светна.Изтръгна ги, встрани ги метна.И рицарите от уплахана блъсъка не издържаха,а мечовете им, и двата,пречупиха се на земята.След мечовете им кованибе лесно брадвите да хване,по-малко вече бе го страх.И после скочи между тях,удари стражник, после друг.Най-близо дето бяха тук,с пестници, с лакти ги подбра,та чак и двамата простря.Замахна третият нахалост,ала четвъртият, за жалост,го връхлетя, дори разкъсаслед миг наметката му късаи рамото — и зашуртяот бялата му плът кръвта.Решеният на всичко вечеот раната си не понечида се оплаква. С крачка смелатой стигна срамната постеля,насилника докопа здраво.Сега най-сетне има правоизцяло да се разплати.И стисна го като в клещи.Но незабавно оня третиго бе последвал и в ръцетеиздигна брадвата си пак,главата му да сцепи чакдо зъбите с дълбока рана.А рицарят в добра отбранакъм него хванатия тласнаи брадвата така го хрясна,че с раменете му вратътведно бе за последен път.И рицарят със мощ спокойнаизтръгна брадвата му бойнаи пусна сам трупа тогава —бе нужно да се защищава,защото рицари и стражинастъпваха към него, даженахвърлиха се с ярост теи той отскочи, ще не ще,между леглото и стенатаи рече: „Хайде, кой се смятаза смел? Да дойде по-насам,на всички ви ще смогна сам,убежището ми го биваза неуморна съпротива.“И каза девата: „С окода не прогледна аз, акос вас имам нужда от охрана.“Отпрати всички, като стана:и рицари, и верни стражи,без никой думица да каже,излязоха си без омраза.И пак девицата му каза:„Сир, бранихте ме с неуморнидела от моите придворни.Сега подайте ми ръка.“Към залата вървят така,но рицарят е мълчалив,би бил без нея по-щастлив.Сред залата — едно легло:по-чисто и не би могло,платна по-тънки друго няма.Постелята не е от слама,не е дюшекът никак твърд.Завивки две с атлаз горят,отпред отгърнати едвам.Госпожицата легна там,без риза да свали. И цялпотъна рицаря в печал,събу се, дълго се съблича,цял потен, взе да се зарича.Освен че беше притеснен,той на обета беше в плен.Насила хубост? Не, ще види.Все пак насила ще отидеда легне с нея. Да, с обетае властно мисълта обзета.Накрая легна, но налитой ризата си не свали,и тя това не го направи.За нея сякаш че забрави,отдръпна се по гръб сегаи онемя като слуга,комуто страшно е било,изпънат в нейното легло.И взор не можеше да спрена нея също. По-добрене би могъл да го направи.Защо? Щом се самозабрависърцето със стремеж по-друг,не му е нужно нищо тук,което другите владее.А рицарят с едно сърце еи то не му принадлежи,на друга то обет дължии даже повече не можетой другаде да го предложи.Любов царува над сърцата —които знаят си цената,но повече цени сърцетона влюбения, над коетоси има тя права, доринад всички ще го възцари,ще му даде такава власт,че даже нежелана страсття няма да му забранява —и да не й се подчинява.Девицата добре разбра,че тя му е като сестра.Не впива взор, а и защо ли,за нищо няма да я моли,не я докосва той с ръка.„Ще ви обидя ли така,ако си тръгна, сир, от вас?Ще легна в стаята си ази хем ще ви е по-удобно,и хем ще ви е по-угодноот слабостта да ви развличам.Тъй както мисля го изричам,по-дързък смисъл не търсете.От мъките си починете,че всичко свършихте го вещо,дори едно-едничко нещоот вас не искам за оброк.И нека да ви пази бог.Аз си отивам“ — стана тя.Заключи рицарят устаи погледът му беше сведенкато човек, изцяло преданна друга. Девата, добреуспяла да го разбере,отиде си по своя воляи в стаята си легна голаи каза си с език такъв:„Откакто своя рицар пръвпознах, аз ни един не знам,за който бих могла да дам —освен за този — пукнат грош.20Не се показа никак лош,преследва той голяма цел,не би се никой друг заел,а гибел дебне го оттука.Но бог да му даде сполука.“Унесе я тогава съни спа, докато съмна вън.Щом се разпукна заревото,веднага стана от леглото.И рицарят, събуден вече,надигна се и се облече,взе сам доспехи да надява.Дойде девицата тогава,видя го, че е притъкмен.„Добър да ви е този ден“ —му рече тя със бодър глас.„Госпожице, а и на вас“ —отвърна рицарят. И рече,че много закъснява вече.и конят ще му трябва пак.Госпожицата даде знаки каза: „Сир, дойде мигътда тръгна с вас на дълъг път,ако все пак се осмелитеведно със мене да вървитепо обичаи и привички,познати тъй добре на всичкивъв кралство Логър отпреди.“21Привички, нрави, свободитакива имало отдавна:ако девица благонравная срещне рицарят сама,и да пропадне вдън земя,отдава почести дължими,за да спечели честно име.Насили ли я той, с позорпокрит ще е във всеки двор.Но води ли я рицар друг,а нему се прииска тукда влезе с него във двубойи с меч да я спечели той —каквото иска с нея правии всичко е в добрите нрави.Затуй бе казала далище иска да се осмели,навсякъде като я води.До него никакви несгодине би й никой причинил.„И знам, не би се и решил,че с мен проклетника проклетще се разправя най-напред.“„Това желаех, да вървим!“И рече коня й любимда оседлаят. Нейни хораизведоха й го на двораслед рицарския боен кон.И се качиха напокон.В галоп поеха след това.Сега към нейните словавнимание не прояви,ни дума той не промълви:не му тежеше мисълта.Отворила бе Любовтадълбока рана в него, боже,превръзка никаква не сложи,за да му мине, да е здрав,той беше рицар с нрав корав —с превръзка, с цяр да се теши,щом раната му се влоши!Понасяше я драговолно.Ту пряко, ту заобиколнопо пътя верен те вървяха.Встрани една чешма видяха.Насред поляна бе чешматас една полица простовата,отгоре гребен стародавен,от кост и злато, бе забравен.От времето — и знам добре —на великана Изоре22не е намиран по-красив.Блестяха в гребена коси,останали дори до днескаот женска някаква прическа.Съгледа нашата девицачешмата с простата полица.Решила да го отклони,от пътя свърна настрани.А рицарят, като преживявсе мисълта си най-щастлива,не забеляза въобщеот пътя как отбиха те.Това когато забеляза,не че е сбъркал сам си каза —реши, че тя встрани е свила,от пътя им се е отбилаи от опасности познати.„Госпожице, насам елате,посоката ви е погрешна,целта ни става безуспешнавстрани от правилния път.«Сир, по-добре по този рът,посоката чудесно зная.»Отвърна й: «Не ще гадая,госпожице, сега каква емисълта ви, но това епътя верен, там зад нас.По него щом съм тръгнал аз,не ща посоки непознати.И моля ви, насам елате,поемам аз по път познат!»И стигнаха така назадчешмата с гребена отгоре.«Със сигурност — той проговорине съм до днеска виждал гребентакъв красив, почти вълшебен.»«О, моля, дайте го на мене!»«Тогава ваш е без съмнение.»Наведе се от коня, взе го.Подавайки го, дълго в негосе взира. И в косите. В тях.Девицата избухна в смях.Какво й става, за какво лисе смее? После я помоли,а тя му каза: «Замълчете»от мен не ще го разберете!“„Защо?“ — „Защото ми додея.“А той като я чу, закле якато човек, повярвал святов едно приятелство, когатона думата си то държи:„Обичате ли без лъжи,въпия тази ви любов,да коленича съм готов:не крийте повече от мен.“„Щом тъй ме молите смирен,тогава ще ви кажа, нямаза нищо аз да ви измамя:да, гребена изкусно правене от кралицата оставен.И още нещо, сир — косите,които виждате увитипо зъбите му, тъй златисти,тъй нежни, толкова искристи,са от главата й красива —не са израсли в друга нива.“„Крале, кралици доста има,не са ни двама, нито трима.Коя е, боже, най-подир?“„Кълна ви се — тя каза, — сир,на крал Артур е тя жена.“На рицаря му премаля,изгуби сили, но добре,че сети се да се подпревръз лъка преден на седлото.А удиви се тя, защотобез мисли някакви злорадниреши, че той след миг ще падне.Уплаши се, не я корете,че от припадък той обзет е.На него тъй му стана зле, чекато припаднал беше вече,в сърцето — скръб като олово,изгуби зрение и слово,а и за времето представа.От коня слезе тя тогава,до рицаря се приближиведнага, да го задържи —как да го види тя саматаот нищо паднал на земята!Засрамен той очи отваряи казва й: „Какво ви карада дойдете така при мене?“Девицата сега с умениепричината не му откри —той би се притеснил, дориобида страшна ще съзре,щом истината разбере.Жена възпитана бе тази,от истината се опази:„Дойдох за гребена у васи на земята слязох аз.На вас мечтата си дължа,не мога да се удържа.“Той гребена желан й даде,но златните коси извадитъй нежно, че не скъса косъм.До почит ако се докоснем,това ще е до този миг:възрадва им се яснолик,сто пъти ги допря съдбовнодо своето чело, гальовно —до своите очи и устни,без миг на радост да изпусне.Над туй съкровище въздъхнаи до сърцето си го пъхнапод ризата, на гола плът.Рубини куп да му дадат,косите вместо тях запазва.От болест и от гнойна язваго пазят радости душевни.Презря сега рецепти древни,23срещу плеврит мехлема благ,светиите Мартин и Жак.24Защо ли му е помощта имслед талисмана обожаем?Да продължим за него пак.И за лъжец, и за глупаквсе някой ще ме набеди:на панаира във Ланди25 —да кажа с пълна яснота —за най-разкошните неща,тъй както всеки би решил,косите той не би сменил.Правдивостта е нещо свято:и чистото, пречисто злато,топено сто пъти в пещта,еднакво тъмно е с нощта,сравнена с летен ден прекрасени през годината най-ясен —така и вие ще решите,сравните ли го със косите.Но всъщност що за дълго слово?Качи се девата отново,все в гребена бе взряна май.Щастлив бе рицарят безкрай,бе до сърцето му косата.Те стигнаха след долинатав гора, висока отстрани,и скоро пътя се стесни.Те яздеха един след друг,защото двата коня тукне можеха да крачат редом.Девицата по път неведомотпред направо се насочи.А там в най-тясното изскочис кон рицар, с копие и меч.Госпожицата отдалечвидя го и го разпознаи рече тъй с горчивина:„Сир рицарю, я вижте оня,насреща който язди коня,въоръжен, готов за бой!Ще иска да ме вземе тойсъс себе си. Безсилна аз,познавам неговата страст,обича ме, ох, аз си знам,и с пратеници, а и самжела с молби да ме примами.Не е за него любовта ми,не бих могла да го обикна,умряла бих, преди да свикна,да ми помага бог кажете.И знам, че той сега обзет еот радост; кой да му попречи,като че негова съм вече.Какво ще сторите? Каквое истинското мъжествосега ще видя — в изпитнитекак вие ще ме защитите.А стигне ли ви днес куража,ще мога с право да ви кажа,че смел сте — няма накъде.“А той й рече: „Хайде де!“И в думите не бе престижа,а смисълът: „Не ме е грижа,напразна е боязънтаза тези всичките неща.“Тъй разговаряха си там.Срещу им оня рицар самне идваше едва-едва,ами препусна презглава.Харесваше му то, изглежда,а и таеше той надежда,от щастие нададе вик,съзрял един обичан лик.И поздрави я начасав сърцето с трепет и в гласа:„Донася образа ти скъппо-малко радост, много скръб,но ти бъди добре дошла.“Тя отговор не би моглада каже със сърдечен трепет,но можеше поне със шепотда поздрави, и то привидно.За рицаря било би свиднодевицата да отговори,но тя уста и не отвориза лесна дума най-подир.Ако на някакъв турнирс победа в бой се бе сдобил,не би я толкова ценил,не би помислил даже днестака за слава и за чест.И в нея влюбен лудешката,й хвана коня за юздата:„Отвеждам ви сега. Без страхс попътен вятър днеска бяхи ето ме на пристан тих.Сега от всичко се спасих:и вместо гибел срещнах кей,и вместо буря — слънце грей,и вместо болка — вечно здраве.Мечтата сбъдна се наяве,защото тъй до вас седяи мога да ви отведаоттук веднага, с честни сили.“А тя му каза: „А не ви лисе струва, че съм с рицар друг?“„Без друго зле ви води тук,веднага с вас ще си замина.А сол му трябва цяла кринана този рицар да изближе,преди за вас да се погрижи.От жив човек не се страхувам,вас трябва ли да завоювам.Щом благосклонна сте към мене,на него да му е за мрене,отвеждам ви, да побеснее,а да се махне най-добре е.“А рицарят не се ядоса —надменните слова какво са!Не почна с присмех той да спори,без самохвалство заговори:„Недейте бърза, сир, недейте,и думите не си пилейте,с известна мярка говорете.На правото ви, запомнете,не бих посегнал ни веднъж.Закрила на достоен мъжот тази дева бе желана.Пуснете я, че много стана,без някой тук да я закриля.“Отвърна той, че няма сила,която може да го спре.Но рече му: „Не е добреда тръгнете да ви оставя.Ще се сражавам с вас тогава.Но ако искаме съвсемна боя да се отдадем,на друго място незабавнода идем, и да бъде равно —ливада или пък поляна.“Доволен другият остана:„Съгласен съм, и не грешитеот тесен път да се боите,дори на мен ми е в ума, четук коня ми ще се измъчида се обърне като как,боя се да не счупи крак.“Едвам, полека, настрани —но коня си не нарании с него път пое назад:„Да, знайте, много ме е яд,че не попаднахме за спорана по-широко и пред хора,та да ни видят в този чаской по-добрият е от нас.Но да потърсим място сгодно,хем по-широко, хем свободно,хем по-наблизо да се пада.“Тъй стигнаха една ливада.На нея рицари, девици,прекрасни млади хубавици,играеха си най-различно.Да, място, ще река, отлично.И сериозно, и на смяхиграеха на табла, шах,със зар в ръката,с ум в главата,и бяха радостни лицата.А имаше край тях такива,по-друго дето им отива:или детинската игра,или пък танци и хора,премятат се и скачат, пеят,в борбата хватките владеят.А рицар, той на възраст беше,накрай поляната стоешена коня си испански, алест.26Бе златен конският зъбалец.Прошарена му е косата.На хълбок си държи ръката —по-достолепно тъй излиза.Стои, че топло е, по риза,в игрите вдаден е изцяло,и аленее наметало,за да изтъкне знатността му.А на коне ирландски само27куп рицари насреща има —на брой са двадесет и трима.Щом тримата се появиха,играта всички прекратихаи се провикнаха отвред:„Я вижте, рицаря проклетот колесарката това е.Не бива никой да играе,докато той е между нас,и всеки да го хване бяс,игра започне ли напук,докато той е още тук.“Завърнал беше се от пътна белокосия синът —девицата възлюбил, тоя,помислилият я за своя.Той рече: „Как се радвам, сир,да чуят всички най-подир:желал съм цял живот, с коетонай-сетне ме дари небето.И бог по-малко би ми дал,да беше ме направил крал,не щях да съм от тая заранспечелил тъй и благодарен.И дял не искам по-голям.“„Но твоя ли е тя, не знам“ —бащата рече на сина си.Синът обаче вежди свъси:„Защо е вашата тревога?Не се съмнявайте, за бога,нали до мен е тя самата.Самичък срещнах я в гората,тъй както си вървеше там.И бог ми я доведе сам:така аз взех я като моя.“„Не знам ще я даде ли тоядо тебе, нищо не говори,но сякаш ще ти я оспори.“Докато тъй си хоратяха,хора и танци спрени бяхазаради рицаря пред тях,оставиха игри и смяхот злост към него и омраза.А рицарят тогава казана двамата зад гърбовете:„Госпожицата оставете,че нямате над нея власт.Ако посмеете, от васзакрила ще й дам веднага.“„Не знаех ли, че се налагаи няма без това да мине?Я остави, добри ми сине,девицата да си върви.“Синът му се възпротивии мрачно се закле тогава:„Бог радост нека ми не дава,ако я някому дължа.Държа я и ще я държаподвластна, докато реша сам.И ремъци на щит ще скъсам —и за врата, и за ръката,ще си ударя в зид главата,ще счупя копие, а мечсам ще захвърля надалеч,любимата ли изоставя.“Бащата рече му тогава:„Това ти няма да направиш.На смелостта си се надяваш,но в бой не влизай, синко драг.“Синът отвърна ето как:„Дете ли съм да се страхувам?От себе си не се срамувам,че вече няма рицар чакдо морския далечен брягтака добър, че да не смеяда го ударя и за неяв двубоя да не го сразя.“„Аз, синко, ще ти възразя,почакай, имам бели власи:ти вярваш много в храбростта си.Не ща ни тоя ден, ни другти да се биеш с този тук.“„Да бъде всеки тук проклет,послушал вашия съвет,и който се признава с мензаради вас за победен,и с мен на бой не се ли хваща.Приятелството зле се плаща.Тогава ще се пазаря,измама търсите с мира.Е, да, по чуждите местаценят по-лесно смелостта.Човек далечен и немилтака не би се противил,тъй както пречите ми вие.Не от възможни поразии —от укора се притесних.Но който укорява лихедно желание голямо —разпалва огъня му само.Послушам ли ви аз, тогавабог няма радост да ми дава.Ще вляза в бой“ — реши сина.„В апостол Петър се кълна —бащата рече, — виждам какне чини мойта реч петак.Възпирах ли те, сине мил?По-скоро съм те насърчил.И рицаря не ще помръднатсловата ми, а ще се сбъднат,защото ще те победи.“На рицарите наредипред него всички да застанати заповяда им да хванатсина му заядлив по-бърже.„По-скоро трябва да се върже,а не да му търпя позора.Да, вие тук сте мои хора,дължите ми любов и вяра,и в името на вярност старави заповядвам и ви моля.Той прави глупости от голахлапашка горделивост. Тяпричина е за дързостта.“Отвърнаха, че ще го вържатили с ръце ще го задържати няма, укротен, да можеда влезе в бой, ще се наложидевицата да върне после.Да става тука на въпрос ли,че могат да го изтърват?„Не ти ли изветря умът? —бащата рече. — Казвам аз:ти нямаш сила, нито властда накърниш честта томува,каквото то и да ти струваи да те мъчи безизходно.На мен което е угодно,това ти мъдро обещай.И волята ми ти узнай:Ще тръгнем двама — ти и аз, тасам да начешеш свойта краста —след рицаря в нощта дории през поля, и през гориконете ще вървят в раван.По начин и от теб желанще сме след него. Можеш, милими сине, да изпробваш силивъв битка, почне ли такава.“Синът се съгласи тогава,но по принуда. А баща му,видял това, му каза само,че ще го придружи, обачеот него помощ да не рачи.Когато случката видяхаония, дето тука бяха,си казаха: „Отсъди царски.За онзи рицар каруцарскинавярно е щастлив деня,възлюблената на синаотвежда, а и господаря.Как на сина да имаш вяра,той няма качества, изглежда,щом рицарят му я отвежда —проклет да е от небесата,заради него спря играта.Да почнем нашата игра!“Извиха танци и хора.И тръгна рицаря тогаваи взе да се отдалечава.Госпожицата не остана,след него тръгна без подкана.Вървяха те по своя път.Отзад бащата и синътги следваха. До вечертавидяха прелестни места.Покрай ограда най-подирте стигнаха до манастири гробище със зид висок.И не като глупак убогпостъпи рицарят — пешкомтой влезе в този божи дом.Госпожицата пред врататадържа на коня му юздата.Помоли се, излезе тойот манастирския покой.И се зададе срещу тях,да го пресрещне, стар монах.Смирено рицарят замолимонаха да рече какво литаи се зад зида голям.Чу отговор, че има тамгробове. И реши завчас:„Водете ме. И бог е с вас.“„На драго сърце, сир.“ Отпредекъм гробището го поведепокрай гробове в пустош няма,красиви — и такива нямадо Донб и до Памплона даже;28ту надпис скръбен му покаже,ту му посочи именатана тези, дето са в земята.Взе рицарят да ги четеи му се заредиха те:„Тук ще почива сир Говен,тук Леонес, а тук Ивен.“29И още саркофази тойвидя на рицари безброй,най-видните и най-добритеот замъците и земите.А между всички най-добринай-хубавия той откри —вълшебства мраморни блестяха.Повика рицарят монаха:„Какъв е този саркофаг?“Монаха му отвърна благ:„Видяхте буквите вдълбани.Ако от вас са те разбрани,сам вече сте си тълкувачъти знаете какво те значат.“„А тоз, от къс голям изсечен?“Отшелникът тогава рече:„Ще ви разкажа, няма как.Това е чуден саркофаги с нищо несравним до днес,богат и украсен с финес,невиждан даже и насън,красив отвътре и отвън.Но забравете го. Защо?Не е по силите ви тода хвърлите взор вътре сам.Човек се иска по-голями силен, за да го отвори,да вдигне плочата отгореи в гроба да се озове.И трябват за това не дверъце, ами мъже седминаи всеки да е юначина.И надписа да ви посоча:«Тоз, който вдигне тази плочасъс свои сили, ще избавижените и мъжете здрави,затворени в земи такива,в които само се отива,отдето учени и знатнине знаят пътища обратни.Там чужденците са в затвора,а влизат всички местни хораи си излизат по желание.»“И рицарят без колебание,щом хвана плочата, я вдигна,дори окото му не мигна —в миг, докато се разбере.От десет души по-добре.Монахът смаян впи очии му призля, кажи-речи,и небесата призова,че чудо хем като товаза цял живот не бе видял.И рече му: „Сир, бих желалда чуя аз сега понекакво е името ви.“ — „Не,кълна се, вече съм без име.“„Наистина, това тежи ми,но ако ми го назовете,и полза тук ще извлечете,и доброта ще ви пречисти.Отде сте, от кои земи сте?“„Че рицар съм, личи по мен,и в кралство Логър съм роден.Това са моите ответи,а вие, моля ви, кажетекой в гроба ще почива в мир.“„Тоз, който ще избави, сир,ония, хванати в капанана кралството и на зандана.“И рицарят му рече: многоза него ще се моли богу,а и на всичките светии.Едва след тези залисиипри девата отиде той.Навън до първия завойизпратен беше от монаха.А после, като взе да яхадевицата отново коня,монахът каза й за онякакво е сторил и нехае.Тя името му ако знае,помоли я да му го каже,а тя отвърна му, че дажене го познава отпреди,но смело може да твърди,че няма рицар друг такъв,надлъж и шир във всичко пръв.След тези думи го остави,след рицаря се тя отправи.Ония двамата след тяхвидяха стария монах —гласи се в църквата да влиза.И оня рицар стар по ризаму рече: „Сир, отвънка бяхтеи рицар тук дали видяхтес една девица отстрани?“„Не, няма да ме затруднии няма думи да пожаляда кажа истината цяла:току-що тръгнаха оттук.А вътре той, не някой друг,едно голямо чудо стори —повдигна плочата нагореот мраморния саркофаг,та и не се замисли чак —нали я знаете, смълчанисте чели буквите вдълбани.Кралицата ни се гласи —и всички други — да спасиот безразсъдната злина.До днес от мъж и от жена,ни раждан бил е, ни прославяне рицар друг, на него равен.“Бащата рече на сина си:„Е, синко, ти защо се свъси?Храбрец е той с юнашки нрав.Разбираш кой не беше прави по-неразсъдлив от мен,И да ми дават Амиен,30не бих те пуснал с него в бой,макар че рицари безбройнадвивал си не на шега.Но да се върнем с теб сега,безумство е да продължимслед тях глупашки да вървим.“„Съгласен съм, не би могло тоот полза да ни е теглото.Я да се върнем по-безшумно.“Това те сториха го умно.А тук до рицаря отдясно,госпожицата всекичасновзе да увърта и да суче,та името му да научи.С молби, с въпрос един и същтя питаше го неведнъж,та той с досада чак й рече:„Отде съм, аз ви казах вече —от царството на крал Артур.И да ме правите на щур,пак името си ще забравя.“А тя помоли го тогавада се сбогуват. Чест томува —сърдечно с нея се сбогува.Самичка върна се назад,а той до късно следобядсам язди с крачка равномерна.По залез слънце, след вечерня,той рицар непознат съзря,излязъл от една гора,където ходил бе на лов.И шлема си, лъщящо нов,а пък и дивеча — каквотобог дал, бе вързал за седлотона сивия си бързоходник.И този дребен благородник31към рицаря се отклонис покана да го подслони:„Нощта настъпва, сир, и времее тук подслон да се приеме,ако предлагат го с добром.Съвсем наблизо имам дом,където да ви заведа.За госта, както е реда,ще вложа сили и старание,зарадвайте ме със внимание.“„И аз от радост съм обзет.“Изпрати своя син напред,да сторят у дома веднагаза гост каквото се полага,трапеза бързо да се сложи.Синът му колкото се можепо-бързо и със лекотаизпълни му заповедта,пришпори коня си натам.А двамата едвам-едвам,без грижи пътя извървяхаи в замъка най-после спряха.На благородника женатаза дама с вкус е всепризната.Те имат синове петима —оръженосците са трима,32а рицарите млади — двама;две щерки — по-красиви няма.Не беше никой тук роден,намираха се всички в плен,като изгнани ги държахаотдавна в замъка, а бяхародени в кралство Логър чак.А домакинът госта драгвъведе в двора. И не самонасреща им дойде жена му:и синове, и дъщериго поздравиха и дориот коня леко го свалиха —не чакат знак с покорност тихаот господаря уважаем.Те знаеха добре: баща имза пример иска да ги сочат.На госта радваха се с почит.Доспехите му те поеха,наметнаха му връхна дреха —едната дъщеря налиот плещите си я свали!Че на вечеря бе обслужен —това е разговор ненужен.А пък след яденето чудноще кажа, че не беше труднои приказка да се навърви.Започна домакинът първи —отде ли гостът пътя бие,какъв е, от кои земи е;за името не спомена.Отвърна му без суетня:„От кралство Логър съм и тезземи не знаех аз до днес.“А благородникът сегаобхванат беше от тъга,жена му, всичките децастояха с жалостни лица,подхванаха един през друг:„Сир, зле постъпили сте туки вас ви сполетя нещастие,сега и вие като нас стев изгнание и вечен плен.“„Отде дойдохте преди мен?“„От вашите земи, ей богу.Заточеници има много,все смели хора тук страдаят.Проклет да е и обичаят,и всеки помагач-глупец:щом дойде някой чужденец,в страната трябва да останеи мъката ще го обхване.Тук влиза всеки, стар и млад,но няма пътища назад.Отнася се за вас самия,не ще излезете, не крия.“„Ще го направя, ще изляза.“А благородникът му каза:„Как? Може ли да се направи?“„Да, ако богу се понрави,ще вложа всичките си сили.“„Изгнани, чужди и унили —свободни ще са всички тези,защото, щом един излезенавън свободен от затвора,без страх веднага всички хораще си излязат без забрана.“И благородникът останазамислен — беше чул весттаза рицар с ведра доброта,в страната силом се добрал —тук в плен кралицата държалМелеаган, синът на краля.33„Откривам истината цяла —помисли си, — това е той.“И рече му: „О, сир, пред свойза всичко разкажете сам,добри съвети ще ви дам,кълна се аз, каквито мога.И полза имам, и тревога —на всичко вие сте решен.Разкрийте всичко сам пред менза ваше и за мое благо.И зная, хич не ви е драго,че е кралицата в затвора,сред тези тъй нечестни хора,по-лоши и от сарацини.“34Отвърна рицарят: „Мърцинане бих дошъл — и друго няма.Не зная где е мойта дама,да й помогна най-напред,и имам нужда от съвет.Кажете, знаете ли нещо?“„Нататък става, сир, горещо,поели сте опасен път,заплахи много ви грозяткъм Мост на меча, чак дотам.Съвет полезен ще ви дам:ако на мен се доверите,към Мост на меча ще вървитепо път, по-сигурен от този,след мен без никакви угрози.“А страстно търсещият пакпопита: „Може би по-пряке оня път, от вас предложен?“„По-дълъг е, но не тревожен,по-безопасен ми се струва.“„Съвсем не ме интересува.За тоя дайте ми съвет,избрал съм него занапред.“„Не стигат, сир, и сили скритипо пътя свой да продължите.Ще стигнете до проход, гдетоне би могло да е по-зле то.Той Камен проход се нарича.От всеки камък там надничаопасност. Конникът тъдявапрез тясното едва минава,не могат двама души тукда се проврат един до друг.И проходът се пази строго.Свободен няма да сте много,щом стигнете. В неравен бойви чакат удари безбройи рани ще ви раздадат,преди да минете отвъд.“След разказа за тоя аднапред излезе рицар млад,на благородника синът:„Ще тръгна с рицаря на път,ако ми позволите, сир.“И щитоносец млад подир:„Аз също, хич не ще се бавя.“Бащата пусна ги тогава,разбрал копнежа им голям.Тъй рицарят не тръгна сам,благодари им със възхита —обичаше езда със свита.И разговорът спря веднага,отиде гостът да си ляга.И спа, докато пожела.Зората вече бе дошла,когато стана. И момците,двамина спътници честити,от него мигом пример взеха.Оръжието си поеха,сбогуваха се в пълен ред.С оръженосеца отпредвървяха заедно на поход,докато стигнат Камен проход.А утринната синеваизписа кула стражева.Под кулата стоеше мъж.Щом приближиха, изведнъжсъзря ги стражникът, възкликнаи с цяло гърло се провикна:„Навън! Навън! Злодей пред мен!“Пред кулата въоръженизлезе рицар, върху коняблестеше новата му броня,до него стражници еднидържаха брадви отстрани.Към него тоя рицар нашсе приближи. А оня стражго подигра пред всички воини:„Ти стори глупост, недостойни,и луд си ти, защото в тезиземи на кралството ни влезе.Не бива тук да идва този,каруцата когото вози,и бог ще го накаже тук.“Пришпориха един към друг •с голяма бързина конете.На две пречупи се в ръцетена онзи копието тънкои на земята падна звънко.А рицарят за миг сполучи —в самото гърло го улучи,отхвърли го през своя щитдосами каменния зид.В миг с брадви стражата да скочи,но се досети за добро, ченито на коня би могло,ни нему да се стори зло.И рицарят добре видя,че тук не го грози беда,със зло не искат да му пречат.Остана в ножницата мечът.И без да ги смути, отминасъс свойта мъничка дружина.А спътниците млади тукрешиха, че ни рицар другтакъв не знаят, ни двубой.„Нима не стори чудо той,тъй както силом мина вече?“И рицарят на брат си рече:„Прости ми, че те карам, братко?върви и разкажи на таткокак през щита си го пренесе…“Оръженосецът закле се,че хич това не е повеля,от рицаря не се отделя,докато бъде посветенот него в рицар някой ден..„Баща ни ти ще известиш,щом от желание гориш.“И тримата поеха пак.и яздиха до залез чак.Но спря ги мъж и ги улиса —попита ги учтив кои са.„Ами че рицари сме трима,наум по нещо всеки има.“На рицаря човекът рече:„Сир, време за «подслон е вече,елате тримата у мене.»Той беше преценил с умениекому тук първенство отива.Но каза рицарят: «Не бивада търся аз подслон веднага,защото лош е, който лягаудобно в меките постели,а нещо важно предприел е.От свойта цел аз нямам мираи рано е подслон да диря.»И рече му човекът: «Щомне бързате, и моя домдалече е, да си призная,ала подслон ще обещаянавреме, виждате сами:дотам съвсем ще се стъми.»«Ще дойда, щом е тъй.» По друмаги води казаната дума —отпред човекът непознат,а после тримата отзад,След доста път от здрача раненизскочи щитоносец странен —навярно беше с вест изпратенв галоп на своя кон впрегатен,окръглен като зряла диня.Задъхан пред човека мина:«Елате, сир, без суетня,защото логърци войнаса ни отворили, в странатае вече почнала войната,безредици и битки има,навред за истина се взима,че рицар се е появил,в двубои много се е бил,не могат да го отклонят.сега от неговия път,прегради всякакви минава.Навред от всички се разправя,че всички ще освободи,от тях очакват ни беди.Побързайте, опасно днес е.»В галоп човекът се понесе,за тях бе радостна разтуха,защото всичко тука чуха.На помощ ще се притекат.На благородника синът продума:«Чухте, да решим,сир, нашите да подкрепим,че схватката ще бъде люта.»Човекът хич не се и лута —пред тях веднага се отправинапряко към стените здравина крепост връз скали големии стигна входа. Беше времеи те конете да пришпорят.А заобиколен бе дворътсъс ров — да те обземе страхи зид. Щом влязоха, зад тях,докато само се озърнати да не могат да се върнат,решетка спуснаха. Самиподтикнаха се те: «Амида продължим нататък, нека.»Забързаха се след човекаи стигнаха до вход, оставени той така неохраняван.Но влязоха ли, като в клеткаотново спуснаха решетка,от тежки жлебове държана.На всички тягостно им станапомислиха си въобще,че омагьосани са те.Но рицарят, в делата кръстен,на пръста имаше си пръстен.А камъкът му бе от тия,които всякаква магияразвалят, ако знак се стори.Той вдигна пръстена нагоре,погледна го и прошептя:«Госпожо, майчице света,преследват ме сега несрети,на помощ ми се притечете!»А тази дама беше феяи пръстенът му бе от нея,и дойка тя му е била.Той вярваше, че би моглада го избави от неволи,където и да я замоли.Видя след своите словапо този камък, че товане е магия, просто плен еи всички тук са обградени,затворен е след тях капана.А във решетката кованавратичка някой бе зажеглил.И всеки своя меч изтеглил,заудряха със сила лихаи якото резе строшиха.Извън до кулата се спряха,огледаха се и видяхаотдолу ширната ливадасъс рицари поне хилядаотсам и толкова оттам,войници прости — брой голям.И слизайки без колебливост,но с най-голяма предпазливост,един от синовете рече:«Преди врагът да се изпречи,аз мисля, че е по-добреедин от нас да разберекои са нашите, къде са.Не знам, но там ще се омеся,да ида искате ли, сир?»«О, да, вървете най-подирпо-бързо да научим где.»Забърза, бързо си дойде:«Добре, че там наблизо бях.Отсам, с очите си видях,са нашите.» Натам препуснасам рицарят с езда изкуснаи в боя хвърли се със стръв.И рицар му изскочи пръв,но мъртъв просна го, защотопрез шлема мушна го в окото.Оръженосецът честитвзе рицарския кон и щит,и нека бронята тежи —умело се въоръжи.Облечен яхна коня, ето —и копието взе, коетобе дълго, остро и красиво.Препаса меча горделиво —лъщеше режещия хлад.«Сподири после своя брати господаря — той отдавнасражаваше се в битка славна,разбиваше, за миг трошешеи чупеше, без вик сечешея щит, я копия и брони.Желязото — и то се рони…Когото стигне, го стъписваили от коня го провисва.И сам за миг не се помая,противниците си отчая.Добре се справиха в шетнятадошлите с него двама братя..А логърци се удивихаи просбата им беше тиха:но кой е този непознат?Не устоя добрия брат:Сеньори, той ще ни избавиот тукашните странни нрави,и от изгнание, неволи,в които страдаме отколе.Голяма почит заслужава.Дошъл да ни освобождава,позна премеждия безброй,но ще познае още той.И повече дела ще стори.»Челата вдигнаха се горе,че радостната новинаот всеки мъж се спомена.И всички я възвеличиха.А силите се умножихаот нея, тъй се развъртяха,че неизбежен стана крахана много горци, с нова стръвизбиваха ги, щом такъвбезстрашен рицар бе сред тях“Един — а всички нямат страх.А да не бе нощта на път,те щяха да ги разгромят.Ала тъй черен пада мракът,ще трябва до зори да чакат.Изгнаници един през другпри рицаря дойдоха тук,от всички беше обкръжен,като че хванаха го в плен,и му говореха безспир:„Добре дошли, прекрасни сир.“И всеки рече: „Сир, амаочакваме ви у дома!Заклевам ви, след мен вървете,подслон при други не търсете!“Това, което всички викат,го казва всеки — и старикът,и младият — у тях да спре.„У мене ще сте по-добре,отколкото у всички други“ —предлагат своите услуги.Издърпват си го те без време,че всеки иска да го вземе,готова разпра, хем каква!А той им каза, че товае лудост, глупост, а и двете:„Я спора глупав прекратете,че той не става за опора,не е добър за нас раздора,по-нужна ни е помощта.Да ме придумвате не ща,подслон със свада не желая,позагрижете се накраятъй пътем да се настаня,че хич да се не отклоня,за всички ни това добре е.“Но вика който как умее:„Домът ми е натам.“ — „И моят.“„Чудесно нещо е покоят,млъкнете — той им рече пак, —и мъдрият е тук глупак,разбрах по вашата кавга.С такава помощ аз сеганазад ще тръгна, не напред.Ако един след друг, поредме бяхте всички уважили,предложили услуги мили,с каквито тъй сте щедри вие —кълна се в римските светии,признателен ще съм безкрай,за добротата ви сполай,ще сторя всекиму оброк.И здраве да ми дава бог,от радост аз обзет съм цял,като че всеки ми е далкаквато почит пожелая.Това ви казвам аз накрая.“Тъй ги смири и тъй ги хока.При рицар в същата посокапредложиха му после стряха,в услуга всички тук му бяха.И всички тук го уважиха,и радостта си не спестихадо полунощ, кажи го, чак,на всички беше мил и драг.А в ранно утро, на раздяла,тълпа след него бе се сбрала,за спътник всеки се предложи.Ала не каза той, че можеда тръгне с него някой другосвен ония двама тук,с които вчера бе дошъл.Да, с тези, с друг не би могъл.Препускаха от сутринтадо залез слънце, а местаопасни нямаше за днес.По здрач излязоха от лес,но по-чевръсто яздешком.Отпреде си видяха домна рицар — и една женаседи до входа отстрана,на вид и кротка, и добра.И още като ги съзря,с лице засмяно се изправи,с привет според добрите нрави:„Добре дошли и почететедома, слезнете от конете,бъдете тука гости мили.“„Госпожо, щом сте тъй решили,благодарим ви, най-желаназа нас е вашата покана.“Докато слязат, наредида хванат техните юзди —тя люде имаше добри.И синове, и дъщериизвика тя и надойдохадевици в мила суматоха,момци и рицари достойни.Да отведат конете бойни,седлата да свалят им рече,и никой даже не понечида й откаже. Стори пътдоспехите им да внесат.Девиците, по даден знакизлезли, върнаха се пакс два къси плаща за плещите.И най-подир за тях самитедомът красив врати отваря.Не беше вътре господаря,а в недалечни лесовесъс двама свои синове.Пристигна си, а челядта му,като че ли слухтеше само,вън се завтече презглава.А дивеча му след товаотвързаха и откачихаи всичко тъй му известиха:„Сир, сир! на гости са от часдвамина рицари у нас.“„Хвала на бога до амина.“И той, и двамата му синаза миг от тях не се отделят.И тук е цялата му челяд,дори и малките децапомагат с радостни лица:наглеждат ястия горещи,по свещниците палят, свещи,и всичко вътре осветяват,легенчета и кърпи дават,вода за миене във съд —а нея хич не я пестят.И седнаха с ръце измити.А всичко там, върху софритеприготвено бе вкусно днесНо им поднесоха и вест —дошъл е рицар преди миг,по-горделив дори от бик,животно с нрав ожесточен.До зъби бе въоръжен,възседнал боен кон — и как,е в стремето напъхал крак,а другия си крак отпредсъс жест изискан и превзете върху гривата преметнал!И влезе той, дори несметналотмалко да ги зачете.Надменни думи чуха те:„Кой тук, да видим, се укриваизпълнен с глупост горделива,с глава обаче празновата?В страната е дошъл и смятапо Мост на меча да минава.За глупотевина такаванапусто дълъг път е бил.“А този, дето бе решил,отвърна с твърд, спокоен глас:„По този мост, ще мина аз.“„А, ти ли? Как се осмелида го помислиш и далие трябвало да се залавяш,и накъде да продължаваш,да спреш или със срам да креташособено ако се сетиш,че ти в каруца на позорасъс срам си се покрил пред хора,защото там си се качил.Комуто разумът е мил,не би избрал голямо дело,когато е с позорно чело.“А рицарят речта му злада отрече не пожела.Но домакинът, а и тиянаоколо, защо да крия,учудиха се прекомерно:„О, боже, всичко ли е верно?“И всеки бе като в несвяст:„Проклет да бъде оня час,когато на каруца самще се покриеш с долен срам.О, боже, бил е заловен?И на каруцата качен?За грях? Или за престъпление?Кога е бил на заточение?Невинен — както е сърцат,то докато светува свят,не би могло по никой начин:да има рицар по-юначенили да му прилича друг.Да свика някой всички тук —по-благородно засиялнаистина не би видял.“Тъй мислеха си мълчаливо.А оня твърде горделиворечта си продължи отново:„Чуй, рицарю, това ми слово:през Мост на меча с мене можешда минеш, без да се тревожиш —чудесно ще те облекча.На кораб аз ще те кача.за кратко ще съм ти водач.Но вместо да ми плащаш, бач,35когато на брега те снема,главата само ще ти взема,не щеш ли милостта ми ти.“А този каза, че почтижадува за такава слука,ала за зло или поука —ще му стои главата здраво.Отвърна другият направо:„Това като не щеш да сториш,от страх като така бърбориш,навън излез и смел бъдии бий се с мен гърди в гърди!“А този се позабавлява:„Да се откажа аз, тогаваще бъде цяла леснотия.Не, по-добре е да се бия,че онова е наказание.“От масата преди да стане,където неми люде зърна,към пажовете се обърнаседлото да му сложат бърже,а после всичкото оръжиеведнага да му донесат.Обажда се на меч звънът,едни му носят щит и броня,а други му извеждат коня.Е да, не бе заслужил той —тъй както бе на коня свой,отляво с тежък меч провисналщита за ремъците стиснал,до зъби чак въоръжен —тук да не бъде приравненсъс най-добрия от добрите.И коня целия с юздитекато за него бе избран,а здраво с ремъци държан,щитът по мярка бе съвсем.А на глава бе вързал шлем,добре стоеше му отгоре,не би могло да ви се стори,че той на заем го е взел.Ще кажете: за тази целизлят е, погледите парва.Бих искал да ми се повярва.Стоеше сред лъката тоя —да, който искаше двубоя,и му отправяше заплаха.Навън когато се видяха,препуснаха един към друг,тъй силно сблъскаха се тук,тъй удари си размениха,че копията се строшихаи разлетяха на парчета.Със звек разсичат броня клета.От шлем, от щит отломки ръсят.Трошат дърво, желязо късат.И си отварят много ранис такива сякаш обещанибезбройни удари страхотни.И хълбоците конски потнинашарват мечове със стръв,но те не се напиха с кръв,не се ли впиха във ребрата.Конете рухнаха, и двата.И рицарите в миг спешенинахвърлиха се настървени.До смърт да бяха си немили,така не биха те се билисъс мечовете помежду си.Нанасят удари изкусни —игра на зарове това е,но колкото и да играе,играчът хвърля две и две.А може да се назовепо-иначе играта кратка:това е само славна схваткана сили яростни, могъщи.И наизлезли са от къщимъжът, жената, синоветеведно със щерките напети,навън е цялата гълчаваи всеки най-отпред заставада види битката упорнавърху поляната просторна.А с укор този рицар нашсе обвини веднъж и дваж:не е способен за победа,отдавна домакинът гледа!За всички тук му стана жал.И гневно потрепера цял.Но трябва ли да победи,ще губи време зарадитова инатесто магаре!Тогава страшно го удари,изби му меча над главатаи се нахвърли лудешката.Преследваше го, без да спира,не го оставяше на мира,не даде с меча островръхни миг да си поеме дъхи силица не му остави.Та може ли да се забрави,че за каруцата позорнаречта му беше най-злотворна.Така отново го подхвана,че възел даже не останана ризницата от яката.Изби му шлема от главата,отпред забралото строши му.Измъчва го неуморимо,да иска милост му наложи.Не, чучулигата не можеда устоява пред сокола,не знае неговата воля,понеже той е по-голям.Тъй този тук, за негов срам,за милост молеше, защотобе сложил край на мъжеството.А рицарят, щом чу веднага,че моли, спря да го налага:„Ти искаш милост?“-„В този часнай-мъдро слово чух от васвместо обида. Тъй горещодо днес не съм поисквал нещо.Аз моля милост, ако може.“„Тогава ще ти се наложив каруца сам да се качиш.Молби напразно да мълвиши да ми падаш в прахоляка,каруцата със срам те чака,че ти с език невъздържанвзе от каруцата катран.“Отвърна рицарят убог:„Не, да не пожелава бог.“„Не искате? Но ще умрете.“„Сир, мога, но ме разберете,за бога, милост аз желая,но само да не трябва в таякаруца срамна да застана.Аз бих понесъл всяка рана,обаче не такава тежка.Не ще направя тази грешка,не, мъртъв май е по-добре.Не може нищо да ме спре,каквото щете, ще го сторя,но ме спасете от позора.“Докато тъй бе изтерзан,зад тях зададе се в раваннапряко мястото просторнодевица с муле непокорно,раздърпана, с изцапан лик.Държеше тя в ръка камшик,тъй с него мулето разтри,че никой кон, в галоп дори,сега по равната полякане би се мерил със равана.На победителя тогаватя рече: „Бог да ти дарявасъс пълни шепи от коетонай-радостно ти е сърцето.“От все сърце я поздрави:„Бог нека ви благословисъс здраве, радост, доброта.“Молбата си откри му тя:„При тебе отдалеч и чуждадошла съм от голяма нужда —ти дар да ме даруваш сам,а за отплата по-голямот мене ще ти е дарът.Да ми помогнеш този пътще трябва, както се надявам.“„Това навярно ще направим.Ако го имам, докатоми кажете — е ваше то,но трудно да не бъде много.“„Главата е това, ей богу,на рицаря, от теб сразен.Тъй вероломен, непочтенне би могло да има друг.Ни грях, ни зло ще сториш тук,а милостиня ще дадешот него да се отървеш —от него няма по-безчестен.“А победеният, безсвестен,я чу и рече му: „На тазине вярвайте, че тя ме мрази.Но аз ви моля в изнемогаза милост в името на бога —баща и син, а сам накраянаправил своя майка тая,която бе му щерка вярна.“„О, рицарю, в речта коварнана подлия не вярвай днес.И бог да ти въздава честголяма, колкото желаеш,да ти даде да увенчаеши делото си най-опасно.“Бе хванат рицарят натяснои мисълта му ход забави,не знаеше какво да прави —на нея да даде главата,или на него мълчешкатада му даде надежда близка.Добро и ней, и нему искада стори, молиха го твърде.И щедрост, а и милосърдиене го съветваха против —бе щедър той и милостив.Ако молбата й не скърши,със милосърдието свърши.Главата ли не вземе тя,е свършено със щедростта.От милостта е задържани щедростта в един капаннатясно — няма накъде.Тя иска той да й дадеглавата и го умолява,а где е доблестта тогаваи милосърдието где е?Дали съвсем ще проумееизмолената милост той?Да, нямаше ни миг покой —до днес за никой враг немил,след като го е победили към молба го е принудил,веднъж така не бе се чудилкак милостта да му откаже.А тук и друго има даже.На този, дето тъй го моли,не ще откаже, но с какво литой милостта си да потиска?Девицата главата иска.Да я получи? Ако може.И рече му: „Ще се наложиотново да се биеш с мен,за теб съм омилостивен.Главата да си защитиш,вземи си шлема ти и вижда се въоръжиш отново,за стълкновение суровоти трябва по-добър тъкмеж.Но знай, че вече ще умреш,ако те победя накрая.“„Повече аз и не желая,от теб не искам милост друга.“„Това е моята услуга —му рече, — ще се бия с теб,и да е боят най-свиреп,оттук не мръдвам нито педя.“Приготвен, онзи за победасе хвърли в боя като луд,но рицарят без много трудотново тук го победидори по-лесно отпреди.И викна девата: „Бъдитвърд, рицарю, не го щади.Ако те беше победил,той теб не би те пощадил,каквото и да ти рече.Повярваш ли му, знай си, чеще те излъже, затовати най-безчестната главапо всички земни кралства майя отсечи и ми я дай.Тогава, обещавам свято,ще ти се отплатя богатоза нея още тези дни.Ще те излъже, запомни,сега отвори ли уста.“А онзи, виждайки смъртта,замоли с глас висок, обачетова самото нищо значи,и смут безкраен го обзема.А той задърпа го за шлема,подбрадника му скъса в миг,а от главата му с пестниксъбори тежкото забрало.Завика онзи с гърло цяло:„За бога, милост! Милост моля!“„Ако — му каза — имах воляи ум, не бих те съжалил,веднъж молбата уважил.“„Ах, грях ще сторите, на таяповярвате ли й накрая,погубвате ме всуе само.“А тази, искаща смъртта му,на рицаря отново речеглавата да му вземе вече —с лъжи устата му не млъкна.Замахна той, главата хвръкнанасред широката поляна.На девата добре й стана.Главата хвана за косите,подаде й я — да заситидоволството й. Рече тя:„Сърцето твое радосттаот обич нека да получи,тъй както с моето се случида я постигне от ненавист.Тъй страдах аз — не от дребнавост,а от това, че той бе жив.Дарът ми, твърде предвидлив,за всичко ще ти отплати.Направи ми услуга ти,честит ще бъде твоят жребий.Отивам си сега, за тебеще моля бога да те пази.“И тръгна си тогава тазидевица, сбогом те си взеха.А всички, с истинска утехавидели битката желана,голяма радост ги обхвана.От рицаря в захлас набържесвалиха брони и оръжиеи почестите не спестиха.И пак ръцете си измиха,да седнат пак и да ядат,но по-засмени този път.Чудесно веселбата мина.А след вечеря домакинаобърна се в часа напредналкъм своя гост, до него седнал:„Отдавна, сир, за мъки злиот кралство Логър сме дошли.Родени там, желаем вамдобро и само почит там,а пък и ние в някой часда видим полза тук от вас,с добро и други да ви сочат,да срещнете добро и почити там, а и по този път.“Отвърна: „Да се наспорят!“Така след веселата глумаотвори домакинът дума.А пък синът подхвана друга:„На вас ще трябва, сир, в услугаи всички сили да предложим,и да дадем, каквото можем.Щом нужда имате от тях,поискайте от нас без страх,ще ги получите подир.Недейте се тревожи, сир,че коня ви умря. Понетук имаме добри коне.Е да, ще имате, не крия,не вашия, но най-добрия.Ще имате от него нужда.“Готовността не бе му чужда.Застлаха им легла добри.Преспаха. Станаха в зори,застягаха се да вървяти тръгнаха с добром на път.И всеки поздрави повтарякъм дамата и господаря,сбогуваха се най-горещо.Но искам да ви кажа нещо,ни мисли крия, ни дела:не, рицарят не пожелада яхне коня подарен,вън до вратата притъкмен,да се качи накара самедин от рицарите там —от малката дружина тяхна.А той пък друг зад него яхна,щом с опитно око погледна.И всеки коня си възседнаи тримата на път далеченпоеха с благослов сърдеченот домакина, който вложикаквото в почитта си може.И още бяха те на път,когато догоря денят.По залез както те вървяха,до Мост на меча се добраха.Спешиха се подир при моста,наистина опасен доста.Видяха те вода коварна,поройна, черна и кошмарна,тъй грозна, страшна без пощада,като че да течеше в ада,по-гибелна и по-дълбокамай няма в никаква посокаи не поглъща по-добресамото ледено море.Напряко мостът преминава,от всички той се различава,насън такъв не се и мярва,и няма, нека ми се вярва,по-лош наблизо и далеч —един до бяло лъснат мечопънат бе от бряг до бряг,и мечът бе кален и як,две копия на дължина.Тук и от другата страназабит бе в дънери грамадни.Ще каже всеки, че ще падне,като се счупи по средата,не би познал, че тежинатаизглежда само тъй голяма.Обзе ги страх онези двама,до третия които спряха.И стори им се, че видяхадва лъва, може леопарди —оттам брегът от тях се вардии всеки по синджир опъва.Водата, моста, двата лъва,които им се провидяха,съвсем ги хвърлиха в уплаха:„Сир, чуйте нашия съветза туй, което е отпред,че той ви е необходим.Това е мост непроходим,със зъл кроеж, за зла шега.Не се ли върнете сега,ще се разкайвате след време.Добре си е човек да вземеда гледа само онзи кът.Че как ще минете отвъд —това не бива да се случва.Та кой ще вземе да заключвабурана страшен — да не вее,и птицата — да не запее,когато вън е ясна заран,та има ли човек, накаранда се роди невръстен пак?И да пресъхне морски бряг?Не стават тези чудесии.Нима надявате се вие,че тези двата бесни лъва(един веригата опъва)не ще ви пият от кръвта,не ще ви изядат плъттаи костите не ще ви глождят?А смели мисли ме спохождати мене, отдалеч ли гледам.Пазете се и стойте редом,да знаете, ще ви погубят,ще ви разкъсат, ще изскубятръцете ви, а и нозете —от милост те не са обзети.Над вас самия се смилетеи редом тука останете.Че правите ужасна грешка,нарочно на опасност тежкаизлагате се сам при тях.“А той отвърна им със смях:„Сеньори, тъй съм задължен,че се вълнувате за мен!От обич и от доблест то е.Към мен и всяко дело моене проявихте зло желание.Но аз изпитвам упование:от всичко бог ще ме закриля.Ни мост, ни тъмна водна силапо-страшни са от твърда почва.Премеждието ми започва —ще мина и ще продължа.И на това до смърт държа.“А двамата, като не знаяткакво да кажат — туй е краят,го жалеха, в скръбта единни.Пък той над бездната да минеприготви се добре отрано,направя нещо много странно —събу се и ръце заголи.Не, няма в мъки и неволитъй читав да се добере.А закрепи се той добрена меча, от коса по-лют,ръце заголил и събут —тъй бездната ще му захапенозете боси, без чорапи.Не се смути, че има раниот меча по крака и длани —по-скоро с рани най-досадни,но във водата да не падне,излизане от нея няма.А беше болката голяма,но мина с мъка той отвъд.Ръце, крака горят, пламтят,но ги превърза Любовта,водителката към целта,и всички болки му отне.С ръце, с нозе и колененадмогна бездни вероломни.Тогава отведнъж си спомни,че в някакъв проблясък кратъкдва лъва бе видял оттатък.Огледа се, но не открини плахо гущерче дори,ни друга животинка блага.Ръката вдигна си веднагаи поглед в пръстена си впери,но лъв понеже не намери накамъчето в някой ъгъл,помисли, че се е излъгал.Ни лъв, ни лъвски отпечатък.Ония двамата оттатък,като видяха да минава,зарадваха се до забрава.Не знаеха, че има рани.Бе всичко страшно изпитание,че зло къде ти по-голямо.По ризата попи кръвта мус гореща кървава следа.И яка кула той видя,не беше виждал ни еднатакава яка твърдина,и няма по-добра, изглежда.А от прозореца поглеждакрал Бадмагю, човек вежлив,и прозорлив, и разсъдлив,зачел доброто и честта,решил във всичките нещапочтен да е невероятно.А неговият син, обратно,в безчестни всякакви деласе хвърляше със сила зла.Ни подлост някаква презрянаи ни коварство, ни измянане го оставяха в покой.До краля бе застанал той.Видяха истината проста:как рицарят минава мостасъс мъки, с болки, с нрав корав.Цвета от ярост и от гнявси промени Мелеаган.Разбра — ще му оспорят в бранкралицата. Но рицар бешетой опитен, не се боешеот никого, тъй горд и твърд.И щеше да е най-добър,но беше подъл и злораден.Сърцето му бе камък хладен,не бе го нежността познала.Което тук зарадва краля,сина му наскърби безкрайно.На краля сигурно бе знайно,че рицар, моста минал тук,е по-добър от всеки друг.Не би се осмелил да минетоз, който и дела безчинни,и срам връз близките стоваря,ни в чест, ни в доблест има вяра.Не би могъл да бъдеш смел,щом със злини си се заел,не се съмнявайте, защотопо-лесно се извършва злото.Говорих доста за това,да спастрям своите слова.Неща по-други ще подхвана,към тях подтиква ме романа.Та чуйте тука крал единкак само смъмри своя син:„Случайност, сине, бе почтида дойдем тука аз и ти,прозорецът ни изненада,така че сякаш за наградасполучихме като на дланда видим подвиг невидян,какъвто и не ще сънуваш.Признателен не ми се струвашкъм този, който чудо стори.Недейте помежду си спори,а сам кралицата върни му.Да търсиш бой е немислимо,бедата идва неусетна.Сега за мъдър ще те сметнаи за любезен, само тикралицата му изпрати.В дома си окажи му чест —това, което търси, днесму дай, преди да го поиска.Целта му, знаеш я, е близка —тя е кралица Гениевра.Недей в упорство потреперватъй глупав, горделив и зъл.В земята ти е той дошъл,срещни го както подобава.Храбрец храбреца уважава,любезности ще му окажеи близък ще му стане даже.Почиташ ли, ще си почитан.Ще кажат, че си най-възпитан,с услуга ако почетешти рицаря, когото вещи най-добър ще сметнем ние.“Отвърна: „Бог да го убиетакъв — добър ли, най-добър ли!Тъй кралските слова отхвърли,по-лош не сметна се така: —А с вързани ръце, кракавасал да щете да му стана,да моля за една поляна?По-скоро в роб ще се обърна,отколкото да му я върна.Че аз дори не се и каня,ще я оспорвам, ще я браняот всички, вече полуделида идват в нашите предели.“Но кралят рече думи чинни:„Любезно ще постъпиш, сине,ако с упорство не хортуваш.И те съветвам да кротуваш.Ти знаеш, че постъпка низказа рицаря е да не искаот теб кралицата в двубой.Да я получи смята тойвъв битка, не с добри слова,от всички знае се това.Не иска, както го разбирам,каквото му се дава миром,за нея бой не ще спести.А мъдро ще постъпиш ти,ако от битка го лишиш.И моля мирен да стоиш.Презреш ли ми съвета — нека,за мен е загубата лека,злините са за теб тогава.Кой в този рицар се съмнява?Единствен ти, досадно то е.От наше име и от моегостоприемство му дължа.На честността си аз държа,не знам измяна, зла шега,та да се променя сегазаради тебе или друг.Не ща да си ласкател тук,но ти на него обещайна битките да туриш край —оръжие и кон си няма, —че смелостта му е голяма:дотука да се добере!Бе пътят преграден добре,за друг бе непосилен жребийосвен единствено за тебе.Та думата ми тук е тази:ако от тебе се опази,от никой друг не се налага.“„Съветът ви не ме засяга —отвърна му Мелеаган, —пред приказки стоя смълчан,но те не ме привличат много.Съвсем не съм светец, ей богу,ни щедър, нито благороден,не искам почит, дар изгоден,да дам, което най обичам.За неговата цел се вричам:не ще я той постигне лесно,ни бързо, как — не е известно,но както той не се надява.Помогнете ли му, тогавас вас няма да се спогодим.Мирът ви, тъй необходимза него, хич не ме засяга.За него нужен е смелчага —такъв съм, да ме пази бог,от мене чака той урок.Не ща да правите за ментова, с което обвиненще сте като човек негоден.Бъдете все тъй благороден.Мен оставете ме жесток.“„Задържаш я за дълъг срок?“„Завинаги.“ — „Каквото знаешправи сега, но ще се каеш.При рицаря ще ида аз,да чуе по-любезен глас,съвет и помощ му дължа,на него истински държа.“И кралят слезе долу вече,кон да му оседлаят рече.На своя боен кон голямот стремето качи се сам,взе трима рицари добрии двама стражници дори,не повече, и ги поведе.Заслизаха, бе той отпреде,докато стигнаха до моста.Видяха рицаря, че достакръв бършеше от свойте рани.На гости кралят го покани,за да го излекува, но товане бе ли все едно водаот прилив да се бърше?От коня кралят слезе бърже,пък рицарят със рани днешниизправи се да го посрещне,а не защото го позна.Че по ръце и коленагори го болка, си мълчеше,като че здрав и читав беше.Видя го кралят как търпи,побърза да го подкрепи:„Сир, за учудване не е ли,че вие в нашите пределипроникнали сте чак дотук?Добре дошли бъдете, другтова не ще го предприеме,не ще се случи в друго времетакава храброст, друг не можена гибел тъй да се изложи.Обикнах ви, защото смелоизвършихте голямо дело,не би го и помислил друг.Ще бъда благосклонен тук,за честност и за чест ме хвалят.На тези тук земи съм краляти ви предлагам, ако щете,услуги, помощ и съвети.И струва ми се, че разбрахкакво сте търсили без страх:кралицата е тук целта ви.“„Сир — каза онзи, — чест ви прави,съдбата тъй ми отреди.“„Ще се измъчите, предида бъде ваша някой ден.Но тежко вие сте ранени раните кървят. Не знамдали ще ви се стори прямтоз, който я доведе. Тойне ще ви я даде без бой.Но вие тук си починете,за раните се погрижете,та читав да се поздравите.Мехлема най-добър на тритеМарии ще потърся сам,36а след това ще ви го дам —и вярвам, чудеса ще стори.Кралицата в добър затвор е,не влиза вътре ни един,тежи то и на моя син,че там сама съм я оставил.А никой не е побеснявал,тъй както той е полудял.Към вас с добро изпълнен цял,аз ще ви дам, помилуй боже,каквото и да се наложи.Оръжия, и то какви!Синът ми да се противи,ще има също като тях,и кон, какъвто ви избрах.И вземам вас, че кой го пита,и тези люде като свита.И без съмнения в сърцетоосвен във оногова, детокралицата доведе тук!И тъй не съм заплашвал друг,без много да се церемоня,аз щях от гняв да го изгонядалеч от моите земи —да я държи си науми!Това е моят син. Но тойне ви ли викне на двубой,не бойте се, не би могълкъм вас да бъде с нещо зъл.“„Благодаря ви, сир! Разбрах,че много време пропилях,а пък не исках. Та налихич нищо и не ме боли,ни рана имам да ми пречи.При него ме водете вече,с оръжията, ето с тия,готов съм с него да се бия,да удрям, да ме удрят пак.“„Я потърпете, друже драг,две-три недели, да успеяттук раните да заздравеят.Ще се оправите съвсем,две седмици ще ви дадем.За нищо на света не могада видя гледката убога:ранен и зле въоръженда се сражавате пред мен.“„Ала оръжието мое,със извинение, добро е,ще почна с него да се бия,не бих желал да има тияотсрочки, мудности — комайще се проточат до безкрай.Заради вас, да кажа прямо,до утре ще изчакам само,за мене някой да не каже,че ден не съм изтраял даже.“И кралят хич не го осъди:тъй както иска, тъй да бъде.И даде му подслон с отрада,да го обслужат заповяда —а те за негова утехагрижовно с него се заеха.И кралят, който само мирда има искаше безспир,се върна при сина си. Взе, чекато добър човек му рече,поискал мир да има пак:„Ти разбери се, синко драг,най-после с рицаря без бой.Не е дошъл на излет той,да стреля с лък и да беседва,ами кралицата да следваи името си да прослави.Нуждае се да се оправиот раните, видях това.След месец, може би след два,в съвети вслуша ли се той, ще бъде здрав. Но днес за бой готов е, само да те зърне! Кралицата да му се върне — позор ли ще си навлечеш? Не се страхувай от брътвеж, това ще одобрят горещо,че грях е да задържаш нещо, щом нямаш право, нито власт. Ти боя можеше тозчас да почнеш, както ти се нрави, да бяха му ръцете здрави, а и нозете, не във рани.“ „Ами за глупости търчане — така отвърна му сина. — Във свети Петър се кълна, че тези работи ми втръсват. С коне дори да ме разкъсват, не ще остана убеден. Той търси чест — и аз за мен, той търси слава — а и аз. Той ако иска бой, от бяс на мене ми гори душата.“ „Да, виждам, дириш си белята, ще я намериш, щом се периш. Ти утре сили да премериш със рицаря се притъкми.“ „От него поразен? Ами! — отвърна му Мелеаган. — Двубоя днес е по-желан, а той за утре се отлага. И как се натъжих веднага, тъй както никога преди! Сълза в окото ми смъди, тъмнеят кръгове подочни. И боят докато не почне, не ще съм радостен и мил, не бих и нищо одобрил.“И кралят най-подир усети: не струват просби и съвети, остави го като ужилен, взе кон добър и много силен, оръжия — и ги изпратина онзи, които тъй сърцат е.При него старец бе приканен,добър и честен християнин.Той знаеше с добро стараниепо-леко да лекува раниот всеки врач в Монпелие.37От него рицарят приев нощта отвари и мехлеми,с поръка кралска да ги вземе.Научиха до сутринтабезбройни рицари вестта,и дами, и барони смелиот най-далечните предели.Отвсякъде по светло раногъмжило цяло бе събрано —и чужденци, и свои люде.Препускали са като лудипрез тази нощ със всички сили,пред замъка са се стълпилии логърци, и горци — как,а и къде да сложиш крак!И твърде рано стана краля,тревога бе го завладяла.При своя син се озова.Той вече беше на главасъс шлем, в Поатие направен.38Отсрочка няма боят славен,мирът не ще се възцари.И краля сам се примири,от безучастие обзет.А тук пред кулата, насредполяната с тълпи събрани,двубоят най-подир ще стане,тъй както кралят повелява.На него рицарят тогаваму се обади. И отведентой, където в него вгледанроякът логърски се сбира.Тъй както ходят в манастирада чуят органа чудесенведно със коледната песенИли по други обичай,39тъй всички заедно комайсе бяха тука насъбрали.Три цели дни не бяха яли,във дрипи, в боси върволиципрокудениците девициот крал Артуровото царство —да се срази това коварствосъс сила, да я дава богна рицаря за бой жесток,да бъдат те освободени.И горците, ведно сплотени,се молеха за господаря —победа в боя, чест без мярада му даде божата власт.И рано в утринния час,съвсем въоръжени — етоги двамата насред полетос коне, покрити с брони тежки.Бе с хубави черти младежкиМелеаган, левента строен,с ръце и със нозе на воин,и шлема му, а и щита,привързан горе на врата,за вкус говореха самички.На другия държаха всички,без тези, викнали сами,че всеки ще се посрами,надмогнат от Мелеаган.Стояха двамата за бран.Дойде и кралят. Той добресе бе старал да ги възпре,мир между тях да възцари.Сина си само не смири.И рече им: „Сега юздите в ръцезадръжте здраво свити,на кулата да се кача.Любезността ви да вгорча,ще трябва тук да ви забавя.“Разстроен тръгна си тогаваи при кралицата отиде,не трябваше да я обиди —помолила бе през нощтада й даде възможносттада гледа, отдалеч макар.И той й даде този дар.Отиде да я доведеи почит да й отдаде,услугите си да предложи.И на прозореца я сложи,до нея пък отдясно тукоблакъти се той на друг.Стояха край сина и гостаи логърци, и горци доста,и рицари, и дами умни,и тук родени деви шумни,изгнаническо общество —а то внимаваше каквов молитва или реч ще каже.Изгнаните в земите вражис молби надяваха се многона своя рицар, а и богуда им дарува свободата.Извиха двамата тълпатаназад — кръгът бе много свит,И блъснаха се щит о щит,от кожените им вързанкипровиснаха едни останки,а копията им, и двете,проникнали през щитовете,строшени полетяха. Смелопосрещнаха се чело в челоконете пак като преди,удариха гърди в гърди.И щит о щит, и шлем о шлемприличаше звукът съвсемна гръмотевица, коятотрещи на всички тъй познато.Хвърчаха с пяна настранаюзди, колани, стремена.И лъковете на седлатапречупиха се от борбата.За срам не бива да се смята,че сринаха се на земятаи двамата след сблъсък як.Веднага скочиха на краки вкопчиха се без подканапо-яростно от два глигана.И меч въртяха без уморав двубоя мълчалив на хора,които мразят се до смърт.Тъй сблъсъкът им беше твърд,че броните сред бой такъви искри пръскаха, и кръв.Голяма ярост ги обхвана,не гледаха щета и ранаот ударите нечовешки.И много удари, и тежкипо равно те си разменихаи никой в тази битка лихане даде никому превес.Не можеше обаче днес тоз,който минал бе по моста,отпаднал да не бъде достаот раните си по ръцете.От изумление обзетистояха неговите люде —че той направо ги зачудисъс своя все по-слаб замах.И струваше им се на тях,че губи с грешки неумели,а пък Мелеаган печели.Тъй почна тук да се говори.Но на един прозорец гореедна девица мъдроумапомисли си и си издума,че рицарят не се сражавазаради собствената слава,ни за ония люде дребни,на туй позорище потребни,и бой не води за двамина.Кралицата ще е причина.Да знаеше от сутринтакак на прозореца е тя,от него как се е тешила —би имал смелост той и сила.Да знае неговото име,ще викне думи несмутиминасам глава да вдигне вече.И на кралицата изрече:„Госпожо, но за бога, с волядобра и за добро ви моля.На този, който смел се бие,кажете името му вие,и ще му се помогне вещо.“„Помолихте ме тук за нещо —кралицата тогава каза, —не е белязано с омразаот мене, а с обратен знак.Наречен Ланселот дел Лак40е този рицар според мене.“„Какво щастливо утешениее за сърцето и езика!“И скочи тя и го повика,да чуе всичкия народ,със всички сили: „Ланселот!Насам се обърни и вижкому загриженост дължиш!“И Ланселот не се забави,обърна се и взор отправи:съгледа онова създание,което с трепетно желаниебе търсил в толкова беди,как на прозореца седи.Откакто в кулата я зърна,обратно той не се обърна,ни взор помръдна, ни уста,а само меч назад въртя.Нахвърли се Мелеаган,от страшна сила обладан,бе радостен, че няма какврагът му да се брани пак.Не бяха горци с радост тиха,а логърци се разгневихаи взеха да не се владеят,и наземи да цепенеятна колене или по гръб.Голяма радост бе и скръб,в едната всеки се заклева.Провикна се онази деванад цялата тълпа събрана:„Ах, Ланселот! Какво ти стана,та глупаво стоиш? Защотосме свикнали, че на добротои храбростта си притежател,до днеска никой не е смятал,че рицар по света познаватакъв, че с теб да се сравнявапо доблест и по мъжество.Какво ти е сега, какво?Към кулата се обърни ти,все тя да ти е пред очитеи бий се смело, взрян насам.“И Ланселот го хвана срам,да се намрази чак понечи,че в боя доста време вечее бил по-слабата странаи не един това позна.Отскочи той назад, да можетук откъм кулата да сложине себе си — Мелеаган.Пък той се силеше припрянот другата страна да мине.Без даже миг да си почине,след него Ланселот вървешеи силно както той си щешего блъскаше със щит и тяло.Залитна оня отначало,а после що не падна само.Порасна много смелостта му,че му помогна Любовта,омраза страшна запламтякъм оня, който твърде зле гопринуди да се бие с него.А от омраза обладани от любов, Мелеаганот дива ярост изгоря,не бе му никак до игра,по-скоро страх го бе обзел,че рицар по-сърцат и смелни беше срещал, ни познавал,ни някой бе го изтерзавал,тъй както този Ланселот.Отместваше се за обход,отдръпваше се по-далечсъс страх от неговия меч.А Ланселот пък, занемял,към кулата го бе подбрал,че там кралицата седеше.Нали в услуга нейна беше.Тъй близо го доведе той,че спря за малко тоя бой —ще я изгуби от очислед крачка само, го речи.Тъй Ланселот пред много святразкара го напред-назад,из който си поиска кът,и спираше се всеки пътпред своята прекрасна дама,разпалила в сърцето пламък.Пред нея, спрял, за взор макар,той вземаше такава жарза боя си с Мелеаган,че можеше като балванда го търкаля с натиск слаб.Като недъгав, като сляпго водеше натам-насам.Видя сина си кралят сам,че се предава без отбрана.И жал, и милост го обхвана.Да можеше, би спрял двубоя.Но за това с молбата свояспря пред кралицата тогаваи почна да я умолява:„Госпожо, много ви обичах,с голяма почит ви се вричахи защищавах ви горещо.И няма под небето нещо,с което днеска вам честтадостойно да не защитя.И отплатете се накрая.Да ви поискам дар желая.Недейте слуша моя зов,не го ли сторите с любов.В двубоя, виждам го добре,синът не ще му се опре.Тежи ми то и срам дори е,но само да не го убие,в това е властен Ланселот.Не искайте един живот —и не че бил е благочинен,пред него и пред вас невинен.Заради мене милостта сикажете, имам бели власи,да се въздържа да го блъска.Тъй след молбата моя дръзкав услуга скланям аз глава.“„Молбата, сир, е при товаот мене също тъй желана.Омраза смъртна и да хранякъм вашия противен син,добре ми служихте едини за да ви се угоди,ще искам да го пощади.“То бяха думи и за други —и Ланселот тогава чу ги,а и Мелеаган дори.Обича да се покори,да върши като роб последентоз, който е изцяло предан,любимата каквото иска.Целта на Ланселот бе близка,с повече обич от Пирам41изцяло бе изпълнен там.И чу го Ланселот това —току последните словасе ронеха — и той й рече:„Да спрем желаете ли, вечежелая същото и аз.“И Ланселот и своя бяссмири, и меч реши да скрие,за да не би да го убие.Смирен да бъде той не свари.Не, удар оня му стовари,от гняв и срам обезумял,след като вече бе разбрал:за него да се молят даже!И кралят, за да го накаже,от кулата направо слезе,където тъй се биха тези,и тука своя син подхвана:„Че то какво, кажи ми, стана?Един стои, друг меч върти.Жесток и горделив си ти,и храбростта ти е за зло.Че то само не е дошло:от тебе той е по-добрия.“Мелеаган от проклетияи гняв се изкриви пред краля:„В плен слепота ви е държала!А истината е такава:да, сляп е, който се съмнява,мен, по-добрия, лош изкарва.“„Тъй смяташ ти, но кой ти вярва!Добре от всекиго се знаекое е тъй, кое лъжа е.Видяхме истината вече.“И на бароните си речесина назад да отведат.Заповедта и този пътизпълниха — Мелеаганведнага беше задържан.На Ланселот по-трудно неглиму бе назад да се оттегли,че оня с удар, непростимо,голяма болка причини му.И кралят рече на сина си:„Ще трябва — и недей се въсикралицата да върнеш ти.И с тази свада се прости,и от домогвания разни.“„А приказките ви са празни!Наслушах се на много думи.Та всичко то е помежду ни,махнете се, не се месете!“Повтори кралят и потрети:ще го убие по-добрият,оставил му се да го бият.„Да може той да ме убие?Не, аз ще го сразя, но виене ни пречете най-подирсъс него да се бием, сир.“И рече кралят: „Да прощаваш,но няма нищо да направиш.“„Защо?“ — „Защото не желая.На глупостта ти и на таянадменност твоя аз съм сит.Безумец само упоритсмъртта си търси като теб.И знам, гнева ти е нелеп,да те запазя се стремя.Смъртта ти да ми е в ума,пред взора ми — помилуй бог,къде ти удар по-жесток.“И тъй постигна най-подирсъгласие да има мир.Да върне трябваше най-пачекралицата, с обет обачеот Ланселот, че призованако е от Мелеаган —във срок една година цялаот днес, от мирната раздяла, —те да излязат на двубой.Получи Ланселот покой.Разпръснаха се всички хорас мълва: двубоят ще е в дворана крал Артур, управник смел,крал на Бретан и Корнуел.42Двубоят, казваха, ще стане,но по кралицино желаниеи с Ланселотово съгласие;ако помоли у дома ситя с него да се прибере,тук никой няма да ги спре.И тя го пожела това,а той го потвърди с глава.Мирът за всички бе утеха —оръжията им поеха.Повеля имаха онези:един оттук ако излезе,излизат другите самички.И Ланселот бе драг на всички.И знайте, ще ви кажа сам:голяма радост беше там,и той бе нейно притежание.А кой от чужденците сбранине се зарадва нему, кой?Говореха — да чуе той:„О, сир, зарадвахме се многона името ви. Слава богу,дошъл е истински мигътсвободни да сме този път.“И плъпна хорският рояк —и всеки мъчеше се какда го докосне, драг и мил.Пръв който бе го доближил,бе най-щастлив на тоя свят.Да, радост имаше — и яд,че людете освободениот радост бяха завладени,но другите с Мелеаганси бяха завистлива сган,унили, смазани от скръб.На тях обърна краля гръб,на Ланселот подслон предложи.А той помоли, ако може,кралицата да посети.„Изглежда най-добре почти,не се ли лъжа — рече краля. —И Ке е с нея, сенешала,почудата ще е отрадна.“И Ланселот едва не паднав нозете му, от радост бледен.От краля беше той заведенсред залата, където в зракакралицата видя да чака.Когато краля тук съзря тя,държащ на Ланселот ръката,пред него дума не отвории на сърдита се престори,със взор към каменния под.„Госпожо, вижте Ланселот,при вас да дойде е понятно,ще трябва да ви е приятно.“„Приятно да ми е на мен?Не знам с какво да е ценен.“„Нима, госпожо? — рече кралят,комуто доблестта захвалят. —Сърцето ви сега къде е?Една надменност ви владее,обаче служил ви е вярно,от изпитание коварнодо смърт за вас е бил терзан,от моя син Мелеаганви брани той и извоюва,за всички мъки чест томува.“„Напразно, сир, било е всичко.Е, да, признание едничкоизглежда, че му се дължи.“А Ланселот се натъжи,запита я, от мъка чер,като изтънчен кавалер:„Госпожо, дотежа ми то,но и не питам аз защо.“Обаче питаше се самдали го слуша тук мадам.А за да го измъчи, тяни думица не прошептяи си излезе мълчешката.И проследи я до врататасъс взор и със сърдечен трепет.Очите поглед не отлепят,но вътре тя след миг се скри.Не влезе погледът, дориотвънка потъмня в несвяст.Сърцето, с по-голяма власт,по-господарски се държи —оттатък с нея продължи.Отсам е погледът сега,със сълзи пълен и с тъга.А кралят с тих и кротък гласму каза: „Изумен съм аз,защо е днешната промяна,с кралицата ли нещо стана,та думица не ви отроня?Да е била неблагосклоннакъм вас, сега е друго време,та като чужд да ви приемеслед всичко, сторено за нея.Сам да гадая не умея,но поради каква злинане чухте думица една?“„Сир, тя не ме погледна даже,не щя ни дума да ми каже,не ме изслуша тя дори.Това душата ми гори.“„Тя — рече кралят — стори грешка.Целта ви беше много тежка,във странстване на смърт ви прати.Приятелю, сега елатеда идем с вас при сенешала.“„О, да, след дългата раздяла.“И ето ги, при него те са.Това съвсем не му хареса —без много приказлив обходнаправо смъмра Ланселот:„Опозори ме ти!“ — „Алас какви, кажете ми, дела?Какъв позор съм ви навлякъл?“„Голям. Не си ме ти изчакал,до края всичко си довел,каквото беше моя цел.“И кралят ги остави там,от стаята излезе сам.Попита Ланселот далиКе нещо още го боли.„Ами боли не на шегаи ни веднъж като сега.Отдавна аз да съм умрял,ако не беше този крал.Той с милосърдие голямоприятелство дари ми само.Да бъда в нужда, недобреда съм, и той да разбере —веднъж не ще пропуснат дажетова, което той им каже,да се приготви начаса.Но други тъй добри не са.Мелеаган не е билоизкусно да не прави зло,извикваше лукаво врачаи му отреждаше задачада маже раните с мехлем,от който бе ми зле съвсем.При майка — мащеха да имам!Щом само цяр добър да взимами да наложат моите раниречеше кралят, със стараниеда бъда час по-скоро здрав —синът му, подъл и лукав,веднага сменяше мехлема,та вече да не се съвзема,и яд му слагаше дори.Но кралят нищо не откри,със сигурност това го знам:не би търпял подобен срам,такава подлост и злонравие.Услуга доблестна направина господарката, ще кажа,че никаква сурова стражане е опазвала човекот Ноевия вехт ковчегдо днес, тъй както кралят нея,от своя страдащ син отне я,оставяше го да я види,но с други там ако отидеили е там самият крал.Тъй почит неведнъж отдал,и днес отдава я на тазикралица наша с милостта си,каквато свикна тя да иска.И нямаше си дама близка,той неин събеседник беше.А той почтеността ценешеу нея, рядка при това.Но вярно ли е, чух мълва,че тя била ви е сърдита,пред всички нито да ви пита,ни да говори пожелала?“„Това е истината цяла —му рече Ланселот. — За бога,спасете ме от изнемога,кажете ми, защо ме мрази?“И Ке учуди се от тазий странност, нищо без да знае.„Да бъде както тя желае —покорно Ланселот помръкна. —Да се сбогуваме, ще тръгнада търся монсеньор Говен,насам се раздели със мен,но врече се да се не бави,към Воден мост да се отправи.“Напусна тука сенешалаи после се яви пред краляда се сбогува този път.Той рече му: „На добър път!“Попитаха го много хоракакво да сторят — от затвораи пленничеството спасени.И каза им: „Да дойдат с мене,които истински се канят.Които искат — да останатпри нашата кралица драга,да дойдат с мен не се налага.“Които с него пожелаха,поеха и доволни бяха.А при кралицата дойдохадевици в мила суматохаи дами, рицари добри.Един не пожела дорида я остави тук самаи да си иде у дома.Попаднаха под неин плензаради монсеньор Говен —оттук не мръдвала от днес,не дойде ли за него вест.Бе новината бързоходна:кралицата е пак свободнаи могат людете без страхоттук да си вървят у тяхсвободни, щом поискат само.Това известие голяморазнасяха безброй устапо всички тукашни места.Съвсем не бяха разгневени:преградите са разрушении няма никакви принуди,и най-подир са волни люде.Когато горците разбраха —ония, дето тук не бяха,как всичко Ланселот направи,запътиха се те злонравинатам, където той се скри.Да, кралят им ще одобрите Ланселот да му пленят.А хората му този пътвървяха невъоръжении доста бяха изумени,че ги задържат горци днес. Нода хванат Ланселот бе лесно,че той не бе въоръжен,поведоха го заловен,под коня с вързани крака.„С нас зле постъпвате така,сеньори, кралят разреши низакрилян всеки да замине.“А горци казаха: „Не знаем,но всеки хванат обвиняемще трябва да се върне в двора.“Вестта прелита без умора —научи кралят: заловилиднес Ланселот и го убили.На краля чак му стана зле,в короната си се закле:убийците му ще умрат,не могат да се защитят,щом хване синовете песи,направо той ще ги обеси,не, живи ще ги изгори.И да отричат те дори,да вярва ли? По никой начин.Направиха духа му мрачен,навлякоха му срам и неглиот трона сам да се оттегли,остане ли без отмъщение.Ще ги обеси без съмнение.Навсякъде вестта ошета,и при кралицата дойде тя,на обеда й се прокрадна.Мадам за малко не припадна,щом тук за Ланселот узнаизмамливата новина.Но мислеше си, че е вярна,в сърцето тази вест я парна,за малко да изгуби глас, нозаради всички каза ясно:„Да, мъчно ми е за смъртта му.Скръбта ми е простена, самозаради мен дотук вървяи тежко ми е затова.“А да не чуе никой, тяедва-едва си прошептя,че залък няма да понечив устата си да сложи вече;ако е мъртъв Ланселот,за нея нямаше живот.Обърна на софрата гръб,потъна цялата във скръб,не чу ни глас, ни улисии.Решила бе да се убие,за гърлото се тя ловешеи себе си сама кореше,и си признаваше вината,разкайваше се тя саматаза оня грях самонадеянкъм този храбър рицар, неинпрез всичките си дни и нощи,а щеше да е неин още.От жал за думите си грубивзе красотата си да губи.А от жестоката злиналицето нейно потъмня,пък взе нали и да гладува.Наум злините заредува,пред нея всяка се изпречии тъй кралицата си рече:„Ах, бях безумна този ден —възлюбленият бе при мен,а пък не се зарадвах, дажене слушах аз какво ще каже!Към него не направих крачка,не бях ли истинска глупачка?Постъпих, да ме пази бог,по начин подъл и жесток.Шегата, мислех, е добра,но той съвсем не ме разбра,вината ми не е простил.От мен, а не от враг немилполучи смъртоносна рана.Усмихнат той пред мен застанаи мислеше, като го зърна,на радостта му ще отвърна,а пък не го погледнах аз.Раних го смъртно в оня час.Безмълвна като го отблъснах,от себе си го аз откъснахи от живота наведнъж.Убих два пъти този мъж,такъв храбрец от меч не пада.Ще има ли за мен пощада,че го убих, че сторих грях?Не знам, по-скоро ме е страх,че ще се пресуши морето.Ах, щях да си спася сърцетои щях да се теша безкрайно —преди да бъде мъртъв, тайнода го прегърнех, без да моли.И как? Да сме изцяло голи,за да му бъде по-удобно.Но мъртъв той е и угодноще ми е да умра и аз.Живот не ще е, а несвяст,ако остана след смъртта му,едничката ми радост самоще бъдат мъките по него.А след като смъртта отне го,пред паметта му ще останасред скръб, от мен така желана.Позор е смърт да пожелаеш,вместо за него да страдаеш.Ще ми хареса то навернода ходя дълго време в черно.Живот под удари нелеки,отколкото покой навеки!“Мадам сред скръб се потопи,два дни не яде, нито пи,помислиха я за умряла.Вестта пристига закъсняла —и лошата, а и добрата.И Ланселот чу новината,че дамата му мъртва днес е.Това бездруго го потресе.И нека всички разберат,че стенеше с юнашка гръд.И толкова бе нажален,та бихте потвърдили с мен,че сам презря живота свой:реши да се убие той,от възридания терзан.Разпаса си един колан,направи примка, без да чака,и сам пред себе си изплака:„Ах, смърт! Издебна ме сегаи разболя ме от тъга!Не болка, мъка без забравав сърцето ми се настанява.Скръбта прилича на смъртта,но нека е такава тяи да умра от нея, боже.Нима да се умре не може,не е ли рекъл господ-бог?Ако към мен не бъде строг,аз тази примка ще нахлузяи вярвам, мил ще е съюза —без волята му — със смъртта.Друг край ли да предпочета?…Смъртта е близо, как да станапо-близък с нея? Да, колананай-бързо ще я доведе,а той си знае откъде,попаднал ли е в моя власт.Смъртта защо се бави, азпрегръдката й как желая!“И без отлагане накраянахлузи примката желана,на шията си я надяна.И за да стане тука злото,колана върза за седлото,за неговия лък извит,пред всички с най-безгрижен вид.Отпусна се наведен — значиостави коня да го влачичак докато го удуши.На смърт такава се реши.Щом прекатурен го видяхаония, дето с него бяха,помислиха си, че припадна.Оная примка безпощаднаи не видяха как го стяга.Изправиха го те веднага,повдигнаха го, сбрани в куп,и тъй видяха оня клуп —бе враг, пред който ще се свъси,а сам го сложил на врата си!Охлабиха колана бърже,но бе успяла да престържеврата му примката, та дажени дума не можа да каже,без малко врат да счупи илида му се скъсат всички жили.И не успя, на коня горе,сам нищо лошо да си стори.Тежеше му, че беше пазен,и сам на себе си омразен,да се убие би желал,но бдяха те над него с жал.Тъй злото дело тук не стана.И каза си: „Ах, Смърт презряна,защо не днеска, а тогавати бе със сила, с власт такава,че да погубиш мойта дама?Това, което стори, нямада искаш да повториш вече!Ти от коварство ми попречи,но кой ще й го каже, кой!Какъв добър и благ покой!Чудесно си я подредила!Проклет да съм, ако за милауслуга твоя сметна тази.Не знам кой повече ме мрази:Животът, който ме желае,Смъртта ли — тя за мен нехае.Убиват ме и той, и тя,да ми помага бог в скръбта,че жив съм мимо свойта воля.Да бях пробол гръдта си гола,щом дамата ми ме наказасъс своя израз на омраза!Не го направи без причина,към мен без повод не изстина,какъв бе той, не зная аз.Да знаех в оня тъжен часпреди кончината, тогаваза нея щях да се поправя,за да не е недостижимаи милост тя към мен да има.А моята вина каква е?Могла е просто да узнае:в каруцата се бях качил.За друго да не съм й милне знам. Предаде ме това.Ако ме мрази тя, каквавсе пак ми е вината, боже?Ще каже Любовта: не можеза туй да бъда укорен.Пък и каквото е във пленна Любовта — не заслужаваот никого стрела такава.А за любимата готовна жертви — значи то любов.Но да не казвам аз «любима».Дали пък друга дума има?Не знам любима или не,но ще си мисля тъй поне.Все нещо знам за любовта,не смятам, че е срамоталюбимата да ме обича,възлюблен свой да ме нарича.Почтено и за мен това е,което Любовта желае,да се кача в каруца даже.Да, Любовта ще й подскаже.И Любовта, дори не споря,изпитва всички свои хораи опознава ги докрай.Не служих аз добре комайна дамата си. Сам разбрах,бездушна като я видях.Като възлюблен неин, тампостъпих тъй, че само срами хорски укори спечелих,от упреци не се разделях,дори терзаха ме със стръв.Да, обичаят е такъв:невежите във любовтаза срам ще вземат и честта.Но който чест и срам събира,за почит да не се и взира.Невежите във любовтапрезират тези тук неща,издигат чувства неумелидори над нейните повели.А има по-добра надежда,когато Любовта нарежда,и е простимо всяко нещо.Посмей да го извършиш вещо!“Окайваше се Ланселот,край него всичкият народ гопазеше печален днес.Ала дойде внезапна вест:кралицата е жива. Боже,да си отдъхне вече може!И ако той преди товасмъртта си страстно призова,сега бе сто пъти щастлив,че също е останал жив…Изникна крепостта. Не редом —на левги шест или на седем.А там на краля щом еднатъй скъпа нему новиназа Ланселот му известиха,изслуша я със радост тиха,че тук се връща жив и здрав.Като човек с пристоен нрав,разказа после на мадам.А тя му рече: „Вярно, знам,е, щом твърдите. Боже мой,но ако беше мъртъв той,от радост вече нямах нужда.Тя щеше да ми бъде чужда,ако ли рицаря, при менна служба, бе от смърт сразен.“Оттука кралят си отиде,а тя изгаряше да видикак идва нейният любим.За спор мислим и немислимприщявка не изпита тя.Но без почивка е вестта,лети незнайно накъде,и при кралицата дойде:без малко бил се Ланселотлишил за нея от живот.Повярва радостна, аланаистина не пожелаи мъничко да е пострадал.Забързан, всички изненадал,дойде си Ланселот. Е, да,щом като кралят го видя,да го прегърне се завтече.Като че ли летеше, вечему даде радостта криле.Ала я подкосиха зле —те вързан рицаря му свалят.Закани им се люто кралят,че днес главите им ще вземе.А в отговора им без времеи волята му се намесва.„На мене не, то вам харесва,на него му е все едно.Не нему, срамното петнотежи на мен; като приятелоттука аз съм го изпратил.Но няма с вас да се шегувам,пред казън с вас ще се сбогувам.Успя гнева му да смири,с виновните да го сдобри —заслужи Ланселот похвала.Тогава го заведе кралякралицата да посети.Не рече тя да го смутисъс взор или слова погрешни,а стана с радост да го срещне,почете го с обноски реднии място стори му да седне.Разменяха си след товакаквито искаха слова,защото мисли и отрадидоволно Любовта им даде.Щом той видя любезността й,че думите му тя желае,потихом рече й тогава:«Госпожо, тъй ме удивлява,защо студено се държахтепреди, когато ме видяхте,и думица не промълвихте?За малко смърт не ми дарихте.Тъй смел не съм бил откога,но осмелявам се сегада ви отправя своя зов:да сторя всичко съм готов,ала кажете ми вината,която ми гори душата!»Сега му обясни мадам:«Нима не ви изгаря срамза колесарката? С какви литерзания сте се качили,щом сте прекрачвали едва?И аз не исках затовада ви говоря и погледна.»«Това ми е вина последна,от нея да ме пази боги нека ме накаже строг,не сте ли права. В този час,госпожо, обещавам азда се поправя. Щом решитеза злото да ме извините,макар след време, ми кажете!»«Тогава извинен бъдете,приятелю, и ви признавам:напълно аз ви извинявам.»«Благодаря, госпожо. Ноне мога всичкото ведно,което искам, да ви кажа.Бих имал за това куражана по-спокойно място само.»А тя посочи му през рамос очи прозореца: «Елатесъс своите слова познатина него тази нощ, че всичкище спят и тук ще сме самички,и през градината минете.Аз няма вътре, извинете,да ви поканя, нощ нали е.Отвътре аз, отвънка вие,мълвата може да е злостна.Аз бих могла да ви докосна,но само с устни и с ръка.От обич до зори такаще съм досами вас съвсем.Не можем да се съберем,че в стаята лежи при менКе, сенешалът, жълт-зеленот раните — и ги пресмята.Заключена ни е вратата,отвън е пазена добре.Следете да не ви съзреиздайник някой най-накрая.»«Госпожо, ще се постарая,издайниците са биливсе с помисли и думи зли,»След тази уговорка тихате радостни се разделиха.Излезе Ланселот навъни вече сякаш бяха сънбедите, лошите неща.Но закъсняваше нощта,денят безкрайно се простря,като че в себе си побрасто други дни, година цяла.След драговолната раздяладалече беше до съня.Той дълго бори се с деня —в леглото си нощта да можепо нощница да го положи,та с черен мрак да го завива.Видя деня да си отива,престори се на уморен,неспал от вчерашния ден,поиска сам да си почине.И вие търсите причини,когато нещо ви принуди.Заради всички къщни людепрестори се, че грохнал ляга.Постелята не бе му драгаи там съвсем не си почина,през ум дори не му и мина.За мир в душата в този часни смелост имаше, ни власт.Той скоро стана леко. Вечев нощта съвсем не му попречи,че няма месец и звездии че из къщи не мъждини свещ, ни лампа, ни фенер.Оглеждаше се в мрака чер,пазач не би го забелязал,а пък и всеки би си казал,че вече е потънал в сън.Без близък и водач навън,той към овощната градина,без никого да срещне, мина.Отпред на неговия пътнаскоро паднал бе зидъти то на сгода му дойде.Напипа бързо откъдеда се промуши без подканаи под прозореца застана,но без да кашля и да киха.Кралицата яви се тихаи просия по риза бяла.Върху плещите бе успяланаметка къса да си сложиот свила, подплатена с кожи.Кралицата наведе лик,а нежният му поздрав в мигбе към прозореца изречен,с дебели железа препречен.От нея поздравът бе върнат,горяха те да се прегърнат —тя него, както нея той.За подлости, беди и бойте думица не промълвиха.Един до друг се доближихаи хванаха се за ръце.И всеки с горестно сърцестоеше — бяха разделениот тези железа студени.Но Ланселот й зашептя,че ако пожелае тя,при нея вътре той ще влезне —какво са пръчките железни!Кралицата му отговори:«Но вижте железата горе —те ни се чупят, ни се гънат!И както и да се опънат,да се разклащат, да се стискат,да се изтръгнат те не искат.»«Госпожо, не берете грижа!Аз малко ще ги пораздвижа.И не железни чудесии —задържате ме само вие.Съгласие ако дадете,разчистен пътя ми отпред е,но ако то не ви се дава,така препречен е тогава,че няма никога да мина.»«Да, искам, и не е причинада ви възпира мойта воля.Да се не заседя на стола,в леглото ще лежа безгласнаи от шума така нещастна.Ще стане разправия цяла,събуди ли се сенешалаи ако всичко разбере.Да се отдръпна по-добре,та да не ме съзре, понежевсе нещо тук ще забележи.»«Госпожо, тръгвайте тогава,ала недейте се съмнява,не ще се вдигне шум до бога.Тъй леко железата могада ги изтръгна за почудаи никого да не събудя.»Оттегли се тогава тя,а той се нагласи в нощтапрозореца й да разбива.Разклати, дръпна, заизвива,огъна скоро железата иги измъкна от гнездата.От лютата им остротатой кутрето си до косттана първата прегъвка сряза,безименния пръст си смаза —ръбът до ставата проникна.И ни кръвта, която бликна,ни раните си той усетиот мисли, с любовта заети.Прозорецът високо зина,но леко Ланселот премина,като добре се закрепи.Видя в леглото Ке да спи.Той при кралицата отидес поклон и почит да я види,невярващ в друго свято тяло.Ръце протегна, цяла в бяло,и го прегърна тя тогава,притисна го до гръд корава,привлече го, защо да крием,в леглото с най-добрия прием,какъвто идва непредвзетоот Любовта и от сърцето.От обич беше драгостта й.Любов към него тя питае,сто пъти повече гориот обич той, стоят дорисърцата пълни със съблазни —сравнени с неговото — празни.Любов — в сърцето му сто кълна,любов — и от море по-пълна.Постигна своето мечтание —кралицата прие с желаниеда бъдат ласките безброй,в прегръдки я държеше той,тя него в своите побра.Бе нежна тяхната играс целувки жадни и милувки.Споходиха ги, без преструвки,и радости, и чудеса —под най-далечни небесатакива и не са познали.Но ще ги премълча, едва лиза казване са те в романа.От радостите най-желанаи най-чудесна беше тая,за нея дето ще си трая.И много нежност най-отраднана Ланселот в нощта се падна.Посрещна той зорите раннис досада — трябваше да стане.И стана с вид на мъченик,и дотежа му този миг,бе мъка тръгването, неглисърцето му насам го тегли —нали кралицата остава!Но власт той нямаше такава.Миг още само, да я види,безволен бе да си отиде:ще тръгне тялом, духом — не.Помръдна бавно колене.Остана малко от кръвта мулеглото да изцапа само —от пръстите му тя изтече.Разстроен той си тръгна вече,заронил сълзи и въздишкитъй тежки, просто мъченишки,но хич дори не ги и спря.Навънка с мъка се провря,навътре леко се оправи —не бяха пръстите му здрави,нали си нарани ръката.Изправи после железата,в гнездата вмъкна ги поред.И ни отзад, и ни отпред,отникъде не си личеше,че всичко тук навън стърчеше,превито, дръпнато встрани.На тръгване се поклоникъм стаята й, сякаш тяму бе свещен олтар в нощта.Умислен тръгна си назад.Не срещна никакъв познат.Прибра се в стаята си, вечеза лягане се разсъблече,като че цяла нощ е спал.Най-после тука бе разбрал,че пръстите си наранил е,че те са се разкървавили.Не се учуди, та налиот железата го боли,че нарани се на стената.Защо за нещо да го смята —не, да му отсекат ръцете,дори да ги изтръгнат двете,той пак ще се провре оттам.На друго място ако самсе бе така осакатил,би бил ядосан и унил.Кралицата на сутринтауспа се. Сладко спеше тявъв стаята си подредена.Че доста е окървавенапостелята, не бе разбрала —намираше я мека, бяла,нали чаршафът е изпран.Веднага щом Мелеагансе нагласи, реши да идекралицата и днес да види.Тя бе спокойна за беда.А той завивките видя,петната кръв свидетел чакат.Побутна спътниците с лакът.Видя, нали злоок си беше:и дето сенешалът спеше,петна от прясна кръв блестяха,нощес отворили се бяхазавехналите мъжки рани.«Госпожо — рече, — да останеподобен знак така желах!То бива, вярно е, за смяхтоз, дето се хаби за тази,която с много мъки пази,че я изгубва той, не този,хич който с туй не се тормози.Добре ви пазиха от мен.Нощес е пазил дръзновенКе, сенешала, и сегаполучил е от вас блага —свидетелството е пред нас.»«Нима?» — «Намерих тука азпо вашите завивки кръв,къде свидетел по такъв.И знам, та истина не е ли —кръвта по вашите постели,че е от неговите рани;нещата са докрай разбрани.»Тогава смаяна видя тяза първи път, че по леглатастояха кървави петна.От срам съвсем поаленяи каза: «Бог ми е свидетел,че Ке дори не се е сетилпри мен да идва, а кръвтае от носа ми, през нощтанасън е текла, то се знае.»И сметна даже, че така е.Мелеаган не се сдържа:«Кълна се, всичко е лъжа!Ненужни са притворни речи,съвсем сте уличена вечеи всичко тук ще се докаже.Подсети верните си стражи: —Оттука никой да не мърда.Докато дойда, с воля твърдапазете нейния чаршаф!Да види кралят, че съм правза тези двама лицемери.»Потърси го и го намерии коленичи най-подир:«Елате и узнайте, сир,от вас кралицата се пази,а волята ви тя погази.И чудеса ви чакат там,каквито аз видях за срам,в сърцето мое като шип са.Сега не ме корете в липсана справедливост или чест:известно ви е как до днесзаради нея аз съм патил,от мене като неприятеля пазехте със дни и нощи.Отидох да я видя ощев леглото и каквото тамвидях, ми стига, за да знам:Ке всяка нощ със нея спи.Сир, повече не се търпи,не негодувайте от мен,защото аз съм възмутен,пък тя ме мрази и презира,а всяка нощ до Ке примира.»«Мълчи, не вярвам!» — рече кралят.«Пред вас постелки ще се валят,Ке ги е подредил добре.Неверие ли ви възпреи усъмните ли се в мене,чаршафите окървавениот раните на Ке са там.»«Да идем, за да видя сам —поиска кралят. — Право, криво —ще хвърля поглед предвидливо.»Към стаята й плащ разперии там кралицата намери,че тъкмо станала бе тя.Видя в леглото й кръвта,в постелята на Ке надникна.«Госпожо, виждам — той възкликна,че моя син е имал право.»«Такова лъжене дребнавоне може, боже помози,като змия да изпълзи.А сенешала Ке е честени с благородство е известен,извън съмнения изцяло.За показ и за продан тялоаз нямам. Ке такъв човекне е и даже с намек лекда ме обиди не посмя,а нямам и сърце самада го извърша в миг коварен.»«Сир, ще ви бъда благодарен —синът поиска от бащата —да си изкупи Ке вината,кралицата да се засрами.С едничка просба е речта ми:бъдете справедлив без жал.Сеньора си е Ке предал,на крал Артур е изменил.Той с вяра бе му поверилнай-драгоценното си нещо.»«Сир, оправдание горещода кажа — рече Ке — си струва,Бог вечни мъки да ми струпа,ако съм аз изгубил мяркаи спал със свойта господарка.И мъртъв по-добре, но нес най-отвратително спанеда имам грях към господаря.И нека бог да не затваряедничка моя рана, дажесъс смърт сега да ме накаже,помислял ли съм за това.Но знам, че тази нощ едвакръвта от раните си спрях,петната тука са от тях —и от сина ви нямам мира.Без право той ме подозира.»Отвърна му Мелеаган:«Лукавия без капка свяндокрай издаде ви, ей богу.Нощес загрели сте се много,от мъките така желанисега с отворени сте рани.И нямам камък в свойта пазва —кръвта самичка го доказва,че виждаме я по леглата.Ще си изкупите вината,доказана е, ето на.А рицар с вашата ценане се е тъй излагал сам,навлякохте си срам голям.»«Сир, сир — пред краля Ке застана,аз нея, себе си ще браня,синът ви ме набежда само,боли ме от жестокостта му,греши, като ме мъчи той.»«Не сте готов сега за бой —му рече кралят — с тези рани.»«Сир, ако може, с ваше знание,тъй както болен съм, не крия,желая с него да се бия.Ще видите, не съм виновенза упрека му тъй отровен.»Кралицата, с умелост скритауспяла Ланселот да пита,сама на краля извести,че рицар смел ще защитиза всичко сенешала в бран,посмее ли Мелеаган.Мелеаган веднага каза:«Аз мога тука в бой да влязасъс всеки рицар — той от мендокато бъде победен.И с великан ще се разправя.»Дойде и Ланселот тогава.А пълна беше тази зала,тълпа от рицари събрала.Щом той се появи, без страхкралицата пред всички тяхразправи станалото тами рече: «Ланселот, за срамМелеаган ще ме направи.Вини ме той във леконравиепред всички, стига да не вземеназад словата си без време.Нощес, той казва, Ке лежалпри мен, защото бил видялв леглата ни петна от кръв.Злодей наричали такъв,не ще ли да се защищаваили не се ли задължавада му помогне някой друг.»«Молбите се ненужни тук,където се намирам аз —отвърна Ланселот. — Във васи в него има вяра бог.Готов съм за двубой жестоки нека никой да не смята,че нямам сили за борбата.Не, сили няма да спестяза боя, да го защитя.»Мелеаган напред веднагаизскочи: «Бог да ми помага,доволен съм, това желая,дори олекна ми накрая.»«Сир — каза Ланселот, — аз знамзакона, има съд, а там —защитни речи и присъди:без клетва може ли да бъдеедин двубой за подозрение!»Мелеаган без двоумениеим даде да се разбере:«Да има клетва е добре,реликвите да донесат,43знам, че съм прав и този път.»А Ланселот му възрази:«Не смятам, боже опази,че сенешала бил е самспособен на позор и срам.»Доспехите си пожелаха.Изведени конете бяха.И пажове ги улесниха,до зъби ги въоръжиха.Изнесоха светите мощи.Напред Мелеаган — и ощедо него Ланселот. И тукна колене едни до друг.Над мощите протегнал длан,закле се пръв Мелеаган:«Свидетели са вси светии,че не сполучи Ке да скрие:бе при кралицата, каквотопоиска, стори го в леглото.»«Това е — Ланселот се свъси —лъжлива клетва, и кълна се,лежал е сам в далечен ъгъл.На този, който е излъгал,бог нека да му отмъстии истината да вести.А още аз обет ще дам,направо се заклевам сам:и да съм страшно затруднен, ноако ми бъде позволеноМелеаган пак да надвия,помогнат ли ми бог и тияреликви, дето са пред нас —безмилостен ще бъда аз.»И клетвите му чул в отмала,съвсем не се зарадва краля.На двамата, в омраза клети,изведоха навън конете,нагиздени преди двубоя.И всеки се качи на своя.Подир препуснаха направоедин към друг, и то стремглаво.И в бесния галоп присвити,удариха се храбреците.Останаха след удар мъжкиот копията само дръжки.Събориха се на земята,но кой за победен се смята —изправиха се на нозеи всеки с меч обнажен взеда мушка другия жестоко.До облаците нависокоискри от шлемове хвърчаха.Връхлитаха се с гняв, въртяхадва меча — както с мах и падте блясваха напред-назад,тъй сблъскаваха се тези двамабез отдих, с упоритост няма,а дъх поемаха едва.На краля дотежа товаи към кралицата стаена,която бе облакътенанад него на един прозорец,обърна се и рече с горест,за бога, да ги раздели.«Ако ви то задоволи —отвърна тя, — ще го направя,и мойта просба е такава.»Чу Ланселот добре отгорекралицата как отговорина кралската молба. И тойне пожела да влиза в бойи ударите спря веднага.Не спря за миг да го налагаМелеаган, не бе го грях.Застана краля между тях,възпря сина си — той не щеза мир да чуе въобще:«Аз искам бой, и то докрай.»А кралят му отвърна: «Трайи слушай, мъдро ще направиш.Срам и позор не ще познаваш,повярвай, вярата те грабвада вършиш сам, което трябва.Не си ли спомняш, своя спорс бой в крал Артуровия дворсе сдумахте да разрешите?Нима сега се усъмни ти,че чест не е за теб, а срам,ако двубоя бъде там?»Тъй рече кралят, за да можеда стресне и да уталожисина си, да ги раздели.А Ланселот — припрян, налище търси монсеньор Говен —дойде, сбогува се освенсъс краля с милата кралица.След него тръгна върволицас бърз ход към Воден мост — и достаотбрани рицари към мостаго следваха, докато тукостана не един и друг —и най-добре за тях самите.На път не пропиляха дните,до Воден мост ще им остане,кажи го, левга разстояние.Преди при моста да отидаттака, че всички да го видят,едно джудже изскочи в мигвръз едър ловен кон, с камшик,да може то да шиба коня,да го подкарва и подгоня.И то попита мигновено,тъй както бе му наредено:«Кой тук от вас е Ланселот?Аз съм от вашия народ,не крийте, право ми кажете,изпълнен съм с добри съвети.»А Ланселот издигна глас:«Да, този същия съм аз,когото търсиш ти по име.»«Ах, Ланселот неустрашими,ти хората си остави,съвсем самичък с мен върви,че ще те водя в чуден кът.И с поглед да не те следят,припрени тука да не са,ще се завърнем начаса.»Не подозирайки позора,остави всичките си хораи тръгна, за да го измамят.И чакаха го до безпамет,по-дълго — докато посърнат,но нямаше да им го върнатонез, които го плениха.И всички тук се натъжиха,ни идва, ни се вества той,какъв бездеен непокой!Джуджето бе дошло с лъжа,измамата им дотежа,бе лудост рицаря да търсят.В скръбта си искат да побързат,ала къде да го открият,в коя посока те да свият?И посъветваха се дружно.Съгласието бе им нужно,решението мъдро — взето:да стигнат прохода, къдетое Воден мост, най-близък брод,и там да търсят Ланселотсъс монсеньор Говен, нали етам някъде, ще се открие.Съвета одобриха в хор,не почнаха излишен спор.Към Воден мост поеха. Щомго наближиха яздешком,видяха монсеньор Говен,по моста стъпваше вдървен,залитна, падна във водата,ръце в дълбокото замята,ту плува, ту потъва с вик.Дойдоха с пръти, а след мигпротегнаха му върбов слъп.Бе само с ризница на гръб,със стегнат под брадата шлем,сега неоценим съвсем,железните обуща саморъждиви бяха от потта му,защото много беше страдал,нападан бе и бе нападал,познал победата и стона.Щита му, копието, коняостанаха на оня бряг.Измъкнаха го те, но пакне вярваха да се свести.Вода нагълтал, труп почти,той докато не я повърна,ни думица не им отвърна.Но щом гласът, речта му тихав гърдите се освободиха,та да го чуят те отново,рече ли да подхване слово,подхвана дума речовитаи за кралицата попитаизправените отстранидали са чули новини.Те съобщиха му вестта:при краля Бадмагю е тя.Да тръгва още не желае,почитана от него тя е.«А някой да я търси в плен?» —попита ги месир Говен.Разказаха като на свой:«Да! Ланселот дел Лак, и тойсамичък Мост на меча мина.Освободи я, юначина,и всички ни — жени, мъже.Измами ни едно джуджеи гърбаво, и гърчоляво,докрай излъга ни лукаво,пред всички Ланселот отвлече.Напакостило му е вече.»«Кога, кажете най-подир!»«Джуджето днес го стори, сир,когато с него преди часдохождахме да търсим вас.»«Не взе ли той да ни срами,щом влезе в чуждите земи?»Те заразправяха му тук,разказваха един през друг,без разказа да се протака,че там кралицата го чака,че който иска да се чуди:не може нищо я принудибез него да си тръгне днеси няма ли за него вест.А пък месир Говен предложи:«Нали оттук, от моста, можеда търсим всички Ланселот?»Откриха му по-тънък ход:кралицата сега намират,тя краля моли да го дирят —синът му, вероломство сторил,ненавистно го е затворил,Мелеаган от злост беснее.Ако научи кралят где е,ще нареди да се докара.Ще трябва да изчакат с вяра.И тези тъй единни хораведнага тръгнаха за двораи към мадам и краля благ.Поеха бързешком — и пакКе сенешалът беше там —подлец да срещнат най-голям,изпълнен целия с измами,пред всички как не се засрамида лъже Ланселот с джуджето.Погубен смятат го, коетобезкрай тежи им на душата.Не бе приятна новината,кралицата се наскърби.А ней просветна може биедничък лъч през този ден:то бе за монсеньор Говен,макар и малка, радостта й.Но й личеше, че страдае,а пък и как да скрие тяи мъката, и радостта:за Ланселот сърцето тръпне,за монсеньор Говен й шъпнегласът на радостната среща.И всеки, чул вестта зловеща,се натъжи и се отчая —на Ланселот това е края.Бе кралят просто възхитен,че е дошъл месир Говен,че с него се е запознал.Ала и много бе му жалза Ланселот, бе просто смаяни от измамата отчаян.Кралицата — и неведнъж —прикани го: нашир и длъжда прати да го търсят днес,да не протакат до безвест,месир Говен и Ке след него —че някой има ли, къде го,да не отправя просби клети!«На мене всичко оставете,не говорете — кралят рече, —молби отдавна слушам вече.Ще наредя да го потърсяти без предумки да побързат.»И подчиниха се с поклони,а кралят пратеници коннидалеч по кралството разпрати,сержанти с мъдрост всепризнати,по всичките земи от днесзатърсиха от него вест.Навред за него те вестиха.Ни истината те откриха,ни него. Всеки изтерзансе върна в рицарския стан.Говен и Ке, и всички с тях,на хълбок с копие, без страхсами, решиха, се захващат,след него няма друг да пращат.Следобед в залата събранипрепасват мечове ковани,със шлем е всеки, с броня здрава,да тръгнат само им остава.Но влезе вътре паж и минакрай тази рицарска дружинаи пред кралицата застана.Тя беше бледа и смълчана,за Ланселот скърбеше тяи все не идваше вестта,затуй бе цяла пребледняла.Той поздрави я, а и краля,до нея седнал, след товаи другите с добри слова,и Ке, и монсеньор Говен.Писмо държеше изтънчен.И взе го кралят и реши:тоз, който няма да сгреши,на всички да го прочете.От пергамента чуха те —четецът в него нос забожда, —че поздрав Ланселот провождана краля-господар, дориза почитта благодари,а и за приема последенкато човек изцяло преданна всички негови повели.А питат ли се той къде лие, при крал Артур го приютилинапълно здрав, със свежи сили,а на кралицата предлагада се отправи в път веднагас месир Говен и Ке. Защотосъс знаци тайни бе писмото,повярваха му всички тук.Ликуваха един през друг,шумеше дворът лъчезарен.А те на следващата заранще тръгнат, казаха, на път.И щом настъпи вън денят,се нагласиха с радост тихаи на конете се качиха.А кралят с явно одобрение,със радост и за развлечениеизпрати гостите сърдечнинакрай земите си далечни.И там, отдето друг царува,с кралицата се той сбогуваи наведнъж със всички други.За искрените му услугикралицата благодари,за всичките дела добри.С ръце на плещите му тяпредложи и му обеща —а с по-голяма благодарностне би могла — безкрайна вярност.Говен и Ке, като на старприятел и на господар,и всички — вярност обещаха.А краля длан след тях размахаи тримата благослови,и всички други поздрави,назад си тръгна натъжен.Кралицата не спря ни денпрез седмицата, упорита,а с нея цялата й свита.Тъй в двора стигна вест къде са,на крал Артур се тя хареса:кралицата не ще се бави.И племенникът му прибавив сърцето още радост само —той мислеше, че смелостта мукралицата е отървалаи Ке, и свитата й цяла.Бе друга истината май.Опразни се градът докрай,да срещне своята кралица,възкликна всеки срещнат рицарили човек непросветен:«Добре дошъл, месир Говен,кралицата доведе ти,пленени дами защити,мъже избави от затвори.»Говен обаче отговори:«Хвалби напразни, господа,ще кажа в собствена вреда:не съм извършил нищо там.От почестите ме е срам,не бях навреме, в точен час,а закъснял пристигнах аз.Пристигна Ланселот навреме,възхвали нека той приемеи почести надлъж и шир.»«Но той къде е, скъпи сир,видяхте ли дали дойде?»Говен се смая: «Как къде!Че в крал Артуровия дворне е ли?» — «Не, от ничий взорне е видян ни тук, ни там.Откак отведоха мадам,не сме го мярвали, къде ти.»И пръв месир Говен се сети:измамени са те, защотофалшиво е било писмотои лъгал ги е всеки знак.И заизмъчваха се пак,а в двора влязоха безславно.Поиска кралят незабавнода му разкажат новините.Разказаха му речовитикак бе постъпвал Ланселот —мадам, пленения народкак бе освободил и етокак и с каква лъжа джуджетоповеде го и го отвлече.Това не се хареса вечена краля, много домъчня му,но болката за миг бе само,в сърцето радостта преля:кралицата си е дошла!Постигна своето, престижа,за другото не го бе грижа.Кралицата докато бепод чуждоземното небе,госпожиците знатни, мили,които бяха се решили,че всяка трябва да си вземежелан съпруг в най-близко време,взаимно бяха се разбралии уговорка бяха далида има битка и турнир.44Срещу Помльоглоа подирзастана тази от Ноаз.45Пред неуспелите — в прехласте няма дума да дадат;на тез, които победят,ще кажат те, че ги обичат;това да викат и изричатне само в този край, амии по далечните земи.Отдавна беше известентурнирният очакван ден,народът — да се хиляди.Кралицата дойде, предида мине срокът. Въздерзахадевиците, като разбраха,кралицата че е дошла,да тръгнат всяка пожелакъм двора, сбрал тълпата цяла.Замолиха те вкупом краляблагодеяние да свърши,молбата им като не скърши.Тогава кралят обеща,узнае ли каква е тя,каквото молят да направи.Поискаха му да оставимадам, ако реши, да идеи техния турнир да види.А кралят откази не знаеи разреши й, щом желае.Зарадвани от него там,отправиха се при мадам,от чувства предани обзети:«На нас, госпожо, оставете,каквото краля днес ни даде.»«Какви са тези изненади? —попита тя. — Недейте кри!»«Госпожо, с помисли добрина нашия турнир елате,съгласен кралят ни отпрати,друг няма кой да ви попречи.Склони, че ще отиде вече,щом имат думата на краля.И бързо из страната цялагоспожиците пращат вест:кралицата във тяхна честтурнир ще гледа в тоя ден,на който той е обявен.И литна новината веченаблизо тук и там далече,и завладя такъв простор,че влезе даже в кралство Гордържаха чужденците там,но днеска, който иска, самси влиза и излиза, дажебез някой нещо да му каже.Летя из кралството весттаи стигна от уста в устадо сенешала обигранна подлия Мелеаган,да ври дано в катрана цял!Той Ланселот бе задържал —Мелеаган му беше пратиломразния си неприятел,затворник вечен да го смята.А за турнира новинатанай-точно Ланселот узнаи погледът му овлажня,сърцето му се сви в беда.Печален като го видя,стопанката на този домда го съветва взе с добром:„Сир, чуйте, в името на бога,каква е вашата тревога,та толкова се променихте?И днес ни ядохте, ни пихте,ни радост ви обзе, ни смях.Но доверете ми без страхи мислите си, и бедите.“„На болките ми ядовити,госпожо, ах, не се дивете.И мъка ми е, разберете,не мога аз да бъда тамна новия турнир голям,а най-добрите ще отидати всички хора ще ги видят.Понеже доброта се криеу вас, то позволете виеи аз да ида на турнира,а после, както се разбира,и с бой да наруша мира,в затвора ще се прибера.“„Направила го бих завчас,ако в това не виждах азсмъртта си — то ще я докара.Не, страх ме е от господаряМелеаган, изедник лош,и смелост не събрах за грош,ще ми погуби той съпруга.Уплахата не е заслуга,но подъл е, и аз разбрах.“„Госпожо, ако ви е страх,че след турнира ще пришпорядалече коня от затвора,да ви се закълна тогава,и клетвата ме задължавапрез тежък път и тежък часв затвора да се върна азподир турнира начаса.“„Добре, но ще се съгласясрещу обет.“ — „Какъв е той?“„Сир, след последния двубойда дойдете се закълнете,а след това ме уверете,че ще получа любовта ви.“„Госпожо, ако ви се нрави,като се върна, ваша тя е.“„Не ще я имам, то се знае —отвърна дамата със смях. —На друга, както аз разбрах,сте си обрекли любовта,отдавна тя ви увеща.Но нищо, пак ще се заема,каквото мога, ще го взема.Стремя се към каквото може,обета ви приемам тоже:да се стремите без уморакъм мен, да дойдете в затвора.“А Ланселот не стори зле,в светата църква се закле:ще дойде и през куп прегради.Веднага дамата му дадедоспехите ясночервени,от господаря й ценени,кон силен за езда изкусна.Качи се и напред препусна,и звъннаха за бой готовиоръжия блестящо нови.И тъй пристигна до Ноаз.Извън града спря в този часи в ханче подслони се тук.Не зърна благородник друг,защото жалък беше ханът,пък и не щеше да застанатпред него никакви познати.Куп рицари добри и знатнииз замъка се насъбраха,а повече отвънка спяха,дошли са чета подир чета,ала дори едната петане може вътре си почина,вместо един са по седмина,където за един е тясно.Кралица ще ги гледа, ясно.Града на левги обкръжили,барони са се настанили —един в колиба, в шатра друг.И дами, и девици тук —с любезност не една се слави.Щита си Ланселот оставиотвън на портата на ханаи без доспехите остана,за да си легне по-свободнов едно легло, почти негодно,тъй тясно и с дюшек-коруба,с конопена завивка груба.Та без доспехите в покойсе бе опънал вече той.И тъкмо с тази бедност свикна,един измамник в миг изникна.Един херолд, по риза само,46оставил в пиене голямоиз кръчми дрехи и обуща,към хана бързо бос се спуща,развява ризата му вятър.Видя щита върху вратата.По лицевата му странани герб, ни господар позна,ни кой го носи. Не изтрая,съзря отворената стаяи влезе вътре. И защотосъгледа Ланселот в леглото,позна го, ха да стори кръст.А Ланселот си сложи пръстна устните — да не разправяза туй, каквото и да става.Рече ли, че го е познал,по-скоро нека сам без жалврата си да строши, ей богу.„Сир, уважавал съм ви много —херолдът рече — и до днес.Докато имам още чест,ще бъда ням, със злото скаран,да сте ми вечно благодарен.“Но щом изскочи вън от хана,със цяло гърло той подхвана:„Дошъл е мярка да ви вземе!Дошъл е мярка да ви вземе!Така негодникът крещеше.Отвсякъде народ търчешеи питаха какво крещи.Не бе тъй смел да съобщи,но се понесе пак викът,все този, тук за първи път:«Дошъл е, мярка ще ви вземе!»Херолдът нека се приемекато един добър учител,да ни подсети пръв опитал.И напливът сега голям е —кралицата и всички дами,и рицари, и други хора,сержанти кралски — без уморатълпа подир тълпа напира.Където утре е турнира,издигат подиум голям,кралицата да седне тамдо дами и девици. Нямаот тази ложа по-голямаи с по-голяма красота.Заеха я на сутринтас достойната кралица своя —те искаха да видят боя,кои кога ще се намесят.Тук десет рицари след десет,по двайсет там, по трийсетинас едната, с другата дружина,отляво сто и сто отдясно…И сборището стана тяснопред ложата и покрай нея,от чакане не им додея.Тълпа грамадна се събра,изникна истинска гораот копия — със тях се стичатмъжете, за да се развличат.И копията се вишат,и стяговете им трептят.А всеки рицар на турнирапознати най-добри намира,дошли и те да се сражават.И всички се приготовляватда си покажат храбростта.По всички околни места —орници, целини, поляни —не може сметка да се хванена струпалия се народ.А нямаше го Ланселотпо многолюдните ливади.Ала когато се зададе,херолдът го видя, езикане си сдържа и се развика:«Дошъл е да ви вземе мярка!Дошъл е да ви вземе мярка!»Попитаха го: «Кой е той?»Не пожела да каже кой.Щом в боя Ланселот влетя,за двадесет се развъртя,сражаваше се тъй добре,че всеки взора си да спрена него, да се възхищава.А за Помльоглоа тогавасражаваше се рицар смелна кон и пъргав, и умел,по-бърз от див елен: единхрабрец, ирландски кралски син,и биеше се най-сърцат.Но оня рицар непознатпет пъти по им се понрави.Въпросът им не се забави:«Кой тъй се бие страховито?»Кралицата повика скритодевица веща и с държание:«Госпожице, едно посланиеда предадете вие срочно,накратко, устно, а и точно.От ложата сега слезнете,при онзи рицар отидете —а той зад ален щит се крие —и скришом му кажете вие:най-зле не иска друг, но аз.»47И умно девата завчасизпълни нейните слова.При рицаря се озова,ала на боя без да пречи.Тя умно и умело рече,та да не чуе никой друг:«Сир, нашата кралица тукизпраща ви за този бойповеля: най-зле!» Щом чу, тойсе съгласи, от коня сведенкато човек изцяло предан.Към рицар с коня полетя,но нещо сбърка скоросттаи не улучи своя враг.И до часа вечерен чаксе би най-зле, със сила вяла —мадам така бе пожелала.А тоз, когото той нападна,отвърна с ярост безпощадна,нанесе удари веднагаи го принуди да избяга.Днес шията на коня свойкъм рицар не обърна в бой.Не се помъчи да умре,ни своя срам прикри добре,ни своя тъй позорен гряхда дава вид, че го е страхот всички рицари край него.Един ли тук на подбив взе го,и неведнъж го подиграхаонези, дето го ценяха.Херолдът с вик не се и мярка:«На всички той ще вземе мярка»сега бе тъжен и отчаян,че слуша присмеха безкраенна хората: «Мълчиш, налиаршина му се развали.Да вземе мярка ли? Едва ли.А толкова ни го разхвали!»Не спираха: «Какво му става?Той беше храбър до забрава,а вече страх го е, смелчака,не смее рицар да дочака.Меч не е виждал — може бизатуй така добре се би,затуй, като дойде, бе силен,а бягаше като ужиленот него всеки, бе умел,да удря с бяс се бе заел.Но меч видя и въобщетой, докато е жив, не щепоиска меч да хване тук. Не,би трябвало да му се пукнесърцето от такъв позор.»Кралицата сред този хорсе радваше, понеже бешеразбрала, ала си мълчеше,че този тук е Ланселот.До мрак пред всичкия народкато страхливец се въртя,но раздели ги вечерта.И пламна спор със всички силикои най-храбро са се били.А тоз ирландски кралски синси мислеше, че е единхрабрец безспорен и герой.Но страшно се излъга той,бе сам от себе си прехвален.Тъй също оня рицар аленбе драг на дами и девици,най-благородни хубавици —те нему в празничната тресканадявали се бяха днеска,добре видели как изцялосе хвърли в боя отначалои смел, и храбър бе пред тях.А после тъй го хвана страх,че рицар срещна ли, избягаи всеки можеше веднагада го събори и засрами.Разбраха се мъже и дамида дойдат утре сутринтапак на полето на честта,а девите да вземат тез,които се покрият с чест.Тъй рекоха без суетнии взе, за да се настани,тълпата да се разотива.Но срещаха се и такива,които казваха без свян:«Къде е рицаря презряни жалък, както се разбра?Къде изчезна, где се свря?Къде след него да отидем?Навярно няма да го видим —от Подлостта обсебен вещои сам прегърнал вече нещо,с което подло ще живее.И не греши, и по-добре есто пъти повече подлецаот воина и от храбреца.Пригодно Подлостта общува,а той нозете и целува,каквото има тя е взел.На Храбростта не ще е цел,не ще се тя опозорипри него да се спре дори.Но в него се е приютилаизцяло Подлостта. Закрилай дава, в нея тъй се влюби,че за честта й свойта губи.»Тъй гавреха се цяла нощ,гърла деряха с присмех лош.Но който ближния си хулии мрази злобно, да сте чулипо-свестен малко да е бил?!Бе всеки лют като бодил.Щом утрината се пробуди,отправиха се всички людена този тук турнир голям.Пак бяха в ложата мадами дамите, и деви рой,и доста рицари на брои,изцяло невъоръжени:и кръстоносци, и пленени.48А те към рицарите с почити към оръжието сочат:«Я вижте среща тъй приятна —щита червен със лента златнане ви ли спомня в тоя мигза Говернал дьо Робердик?49Отзад я вижте онзи — взелщита си с дракон до орел,връхлита, без да си почине!На краля арагонски син е,50самичък е дошъл тъдявада завоюва чест и слава.Я вижте този отстрана,добър в езда и изпитня,със щит, зелен наполовина,с изписан леопард, а синяостаналата част сияе.Ами че Игнорес това е,51приятна личност и желана!Я вижте, този с два фазана,настръхнали на щит нелек,е Когианс дьо Мотирек.52Я вижте оня там и онясъс двата им петнисти коняи лъв на всеки щит златист!Да, този е Семирамис,53дошъл с приятеля си драг,с еднакви щитове са пак.Я вижте, този извъртящит с нарисувана врата,а там елен слухти в тревога.Това е крал Идер, за бога!»54И всеки беше речовит:«В Лимож е правен тоя щит,донесъл го е Пиладес,55той пламенно желае днесда бъде на турнира славен.В Тулуза другият е правенсъс сбруята, излъскан цял,донесъл го е граф Д’Естрал.56А онзи — от Лион на Рона,и няма по-добър под тронанебесен, даром даден, зере на Толас дьо ла Дезерт,57добре се с него отбранява.А другият пък е направаанглийска, Лондон ги кове,на него лястовички двеаха да литнат без подкана,но поатийската стоманаги удря през крилете с бяс.Държи го младия Тоас.»58И тъй не спираха устатиза рицарите си познати.Но не видяха оногова —тоз, който ги разочарова.И всеки взе да го презира:от страх избягал от турнира!Мадам не го видя. И неяжелание сега обзе яда го потърсят нейни люде.Кого да прати се зачуди.Да го потърси ще проводионази, дето вчера ходи.Извика я и тъй й рече:«Госпожице, вървете вече,на стремето сложете крак.При рицаря от вчера пакви пращам, пак го потърсете,открийте го, не се бавете,и го предупредете виенай-зле и днеска да се бие.Недейте бърза после, дажеизчакайте какво ще каже.»И девата не се забави —от снощи сметка щом направитой на чия страна ще бъде,съвсем уверена разсъди:при него ще я пратят пак.Сред рицарския гъст роякнамери рицаря и щомго зърна, каза шепнешкомнай-зле да се представи там,за да получи от мадами любовта, и милостта й.И рече той: «Щом тъй желае,кой волята й ще погази!»Веднага тръгна си онази.А пажове, сержанти врявадо бога вдигнаха тогава,и щитоносци: «Боже мой,я вижте аления, тойсе върнал! Дреме най-покорно?Не, няма нищо тъй позорно,презряно, пълно с пустота.Обзела го е подлостта,безсилен е невероятно.»Девицата пое обратнои пред кралицата изникна,а тя наблизо пък я викна,за да я чуе по-добре.Бе радостна да разбере,че несъмнено този беше,комуто тя принадлежеше,тъй както той на нея вече.На девата тогава речеда иде бързо да му каже:нарежда и го моли дажетой най-добре да се сражава.Отвърна девата тогава,че тутакси да тръгне смята.Под ложата по стъпалататя слезе при слугата — онятам долу пазеше й коня.Възседна, после полетяи рицаря намери тяи извести му най-подир:«Кралицата нарежда, сир,че може вече най-добре.»«Кажете й да разбере:да сторя всичко е удобно,на нея щом и е угодно.Каквото иска, ми се прави.»И девата не се забависега след тези му слова,че силно вярваше: товаще се хареса на мадам.Препусна девата оттамкъм ложата й без подкана.Кралицата веднага стана,да чуе по-скоро вестта.Ала не слезе долу тя,изчака я на стъпалата.А тази, дето хвърковатапредаде нейното послание,се заизкачва с почитание,пред нея горе спря накрая:«Госпожо, аз до днес не знаядруг рицар, толкова чутовен,да прави тъй безпрекословен,каквото вие наредите.И ще река слова открити:еднакво — тъй не е било —приема и добро, и зло.»«Да, има всякакви неща» —и в ложата се върна тя,към рицарите взор отправи.А Ланселот, без да се бави,щита за дръжките му хванаи пламна цял от страст желанада видят храброст непреклонна.Изправи шията на коня,пред тях препусна с настървение.И всички бяха изумени —обезсърчените и тия,които с много олелияприсмиваха му се нощес,които с неговата честсе забавляваха злонраво.Отпред щита си стиснал здраво,срещу му впусна се единпознат ирландски кралски син,стремглав, да го свали от коня.Така удариха се с оня,че винаги синът на кралядвубоите ще избикаля —строши си копието, мъхне срещна неговия връх,а щит с дъската си корава.И хватка Ланселот тогавапоказа му във този бой —ръката му притисна той,изви я, без да се смили,и на земята го свали.Веднага рицари от дветестрани пришпориха конете —едни на помощ, а пък другида ги възпират от услуги.А помощта не беше проста —опразниха седлата доставъв битката през този ден.Изобщо през деня Говенне влезе в боя ни веднъж,макар да беше храбър мъж.По му харесваше да гледакак от победа към победалетят червените доспехи.А други подвизи, успехибледнееха му отстрани,щом с неговите ги сравни.Херолдът скочи с престарание,завика на всеослушание:«Днес този мярка ще ви вземе!Ще стори днес дела големи,ще блесне с храброст най-изкусна.»Тогава рицарят се впуснана коня, копие навел,към рицар опитен и смели с удар лош ли, със добър ли,но на сто стъпки го отхвърли.Чудесно служеше си тойсъс меча, с копието в бой.И рицар нямаше почтитук да не му се възхити.И тез мъже въоръжениот него бяха удивени,че радост е да виждаш какнакарва да се сринат в бягконе и рицари ведно.Остават на седлата, ноонез, които не нападне.В бой кон спечелен му се падне,обаче той го подари.Един ли, дето го кори,говореше: «Позор за нас!То нашето бе просто бяс,презирахме го без пощада.Той струва колкото хилядаот тези хора сред полето.Надмина рицарите, детосе бият даже най-добре,и кой ли да му се опре!»А омагьосаните девиредяха като на запеви:ще трябва той за всички тяхда се ожени, че без страхкоя ли може да разчитана зестра, хубост, власт честита —с богатство, с прелест несравнимане може никоя да имабезстрашен рицар като тоя.И вричаха се след двубоя:която днес не е готовада се омъжи за тогова,не ще потърси скоро другсвой господар и свой съпруг.Кралицата, която чу гикак му се вричат за съпруги,усмихна се и се присмя,защото знаеше сама:харесваният тъй признатоза всичкото арабско златоне би избрал от тях девица,дори най-знатна хубавица.Те са с мечта еднакво близка,понеже всякоя го иска.Ревнува го една от друга,като че ли му е съпруга.Тъй вещ и храбър го изкарват,че нито мислят, нито вярватда им хареса рицар други да е като този тук.Той всичко свърши тъй добре,та свой и чужд да разбере,че нямало е равен нему,човека с ален щит, блазе му.Тъй всички казваха — и с право.На тръгване щита си здравоне стисна — с хитрина изкуснав тълпата гъста го изпусна.И копието си, и плаща.А никой да не го изпраща,в галоп препусна коня вран.И си замина невидяни неусетен от тълпата.Пое по пътя бързешката,по-бързо и не би могъл,натам, отдето бе дошъл,заради клетвата избяга.Потърсиха го там веднага,за него питаха безброй,ала изчезнал беше той,сполучи, непознат остана.И рицарите скръб обхвана,от радост биха просияли,ако го бяха задържали.На тях ако им беше мъка,че той така им се измъкна,госпожиците, щом разбраха,от мъка чак се разболяха,в свети Йоан закле се всяка:щом няма този, ще изчакаи таз година без съпруг,като отблъсне всеки друг.Турнира свърши. Ни едназа мъж дори не спомена.А Ланселот не се забавии към затвора се отправи…Ала след два-три дни раздяладошъл си беше сенешала,на Ланселот да се обади.А дамата, която дадедоспехи алени тогава,красиви и с добра направа,и сбруята, и коня-хала,разказа тук на сенешалакак бе изпратила героятам, дето бе се водил боя —на славния турнир в Ноаз.«Госпожо, да ви кажа аз:по-лошо от това не може.На мъки сам ще ме подложисега месир Мелеаган,по-зле от злия великан»59към корабокрушенец клет.Смърт ме очаква или гнет.Когато за това научи,най-лошото ще ми се случи.“„Недейте се отчайва, сир.Да се страхувате безспир —му рече тя — не ви отива.Не могат да се спрат такива,в светците се закле пред менеи ще се върне без съмнение.“Прехапа сенешалът устна,при господаря си препусна,разказа му от край до край.Успокои го много май,след като му разправи само,че клетва дал е пред жена мув затвора да се върне сам.Мелеаган му рече: „Знам,той няма да се провини,но мъки пак ми причинижена ви, без да се съветва —не исках, с клетва и без клетва,да се явява на турнир.Вървете си и щом подирсе върне, хич не се бавете,в затвор такъв го затворете,че колкото и да се мъчи,от него да не се отлъчи.Да ми се прати вест веднага.“„Ще бъде, щом ни се възлага“ —и пак препусна коня морен.Намери Ланселот затворенвъв своя сенешалски двор.Веднага щом му хвърли взор,вестта си сенешалът пратинаправо в кралските палати,че Ланселот си е дошъл.Мелеаган се смръщи зъл,взе дърводелци и зидари,къде кого успя да свари,и всеки му се покори.Извика майстори добрии рече им, че срок им давада му издигнат кула здравана морския пустинен бряги цялата от камък як.Забил до Гор наблизо рог,течеше проток див, широк.Там остров имаше смълчан,известен на Мелеаган.Там той на всички наредида струпат камъни, греди.За петдесет и седем денабе тази кула съграденависока и грамадна, здрава.А щом я извиси такава,побърза своето да стори:там Ланселот да се затвори,вратите да се заковат,а всички да се закълнат —от тях за кулата отновода се не чуе нито слово.И недостъпна да е тя,ни вход остави, ни врата,а само мъничък прозорец.Там Ланселот да чака с горест.Храна му даваха едва —и сетят ли се за това —през малкото прозорче с глума(за него вече стана дума).Тъй бе им наредил известенна нас един подлец безчестен.И след делата си лукавиМелеаган се сам отправикъм крал Артуровия двор.И ето го надменно горд,пред краля той като застана,несдържан свойта реч подхвана,не каза думица с добром:„Кралю, пред тебе, в твоя домусловили сме си двубой.Не виждам Ланселот, а тойприел е да се бие с мен.За битката съм задълженпред всички аз да се представя,нали пред вас това и правя.Я да излезе пребледнял,тъй както бе ми обещал —преди година беше то.Да са ви казали защо,при обстоятелства каквиоблогът ни се появи?Но виждам рицари, коитовидяха всичко най-открито,чрез тях до правдата добретук всеки ще се добере.Но вземе ли да се отмята,наемник няма да му пратя,а ще му го докажа лично.“Кралицата благоприличнокъм себе си придърпа краля,да му говори пожелала:„Сир, знаете ли кой е тоя?Мелеаган с лъжата своя.От сенешала Ке отне ме,злини ми върши доста време.“Отвърна кралят в този дух:„Госпожо, аз добре ви чух.Добре познавам кой е този,в плен хората ми изтормози.“Кралицата се бе смълчала.Тогава се обърна краляи каза на Мелеаган:„Приятелю, пламтя от свян,не знаем где е Ланселот,скърбим със целия народ.“„Кралю — Мелеаган му рече, —но Ланселот ми каза вече,че аз ще го намеря тук.Във двора ваш, а не във другда сблъскаме коне и брони.И нека всичките баронида потвърдят: почти годинаот обещанията мина,които с него разменихме,когато заедно се бихме.“А миг след думите на гостамесир Говен, разсърден доста,избърса капчиците поти каза: „Сир, но Ланселотне е по нашите земи.Ще го потърсиме самиуспешно, щом е рекъл бог,преди да мине този срок,не е ли мъртъв или в плен.Ако не дойде, то на менми разрешете да се бия,ще сложа меч и щит на шия,не се ли върне, аз ще мога.“„Добри ми сир, кралю, за бога,да бъде неговата воля:каквото иска, аз ви моля,че няма рицар на света,когото аз така да щакато самия Ланселот.Да знае всичкия народ:не се ли срещне във двубоясъс мен я Ланселот, я тоя,не искам с другиго облог.“Склони тук кралят, ако в срокне бъде Ланселот видян.И тръгна си Мелеаган,получил кралското съгласие.Безспирно бърза до баща си —крал Бадмагю — с юзда в ръката.Пред него, тъй като бащатабе храбър и почтен човек,започна на добър и мекМелеаган да се преструва.Събрал бе двора да празнував Бад, своя град, тогава кралят^в деня рожден да го възхвалят..Бе дворът шумен и богат,бе надошъл различен свят,в излишък бе се насъбрал.Претъпкан бе дворецът цялот рицари и от девици.Бе между тези хубавициедна, за нея аз припрян(сестра бе на Мелеаган)ще кажа няколко слова.Но ще отложа май това,че не подхожда на целта мида изхабявам думи прями,ни образа й да променям,да го кривя или засеням,а пътя прав да ви проправя.Та да ви кажа: Щом тогавасред тях Мелеаган пристигна,над всички гости глас издигнаи на баща си рече той:„Бог да ви пази, татко мой,кажете ми, човек такъвдали не е щастливец пръви със заслугите си горд,щом в крал Артуровия дворс оръжие е всявал страх?“Прекъсна го пред всички тях,баща му и му отговори:„Добрият, сине, ще да сториуслуга, добрина такавана този, който заслужава,и двамата ще се сдружат.“Подир помолен бе синътда му разкаже по каквапричина спомни си това,къде е бил, какво; желае.„Сир, стара работа това е —отвърна му Мелеаган, —двубой ми беше обещан,бе потвърдено то от мене,когато бяхме помирениот вас и Ланселот, и аз.Да, спомняте си онзи час,че казахте ми пред мнозинада бъдем след една година,готови за последен спорвъв крал Артуровия двор.Отидох там, готов съвсемпоследно да се разберем.Каквото трябваше, го сторих.Потърсих Ланселот, повторих —нали срещу му ще изляза.На близо той не се оказа:ами избягал бе от страх!Обърнах се към всички тяхи сам Говен ми се закле,че ако Ланселот е злеи в уговореното времене се завърне — ще поемеоблога, ще се срещнем ниеи той самият ще се биезаради Ланселот със мен.Артур не ще е сподобенсъс равен нему рицар друг.Преди бъзът да цъфне тук,ще видя, стигнем ли до бой,със смелост, с име ли е той,и как ли ще му се размине.“Бащата рече: „Сине, сине,държиш се тук като глупак.И чуждият научи чакот тебе днес за глупостта ти.Човек с добро сърце си пати,надменния до бели власине ще изгуби глупостта си.Не, сине, не оставай глух,характер имаш твърд и сух,сърце — ни нежно, ни отрадно,а прекалено безпощадно,не се от глупост отърва.И те презирам затова.А низостта не те издига.Ако си храбър, то ти стигада го доказва добротатав часа на истинска отплата.Сърцето няма да си каляш,та делото си да възхвалиш.Само на всички то говори.А чучулигата нагорене мери с полет нас самите.За пет пари ми са молбите.Предупреждавам те. Но койбезумец ще послуша: стой!Напразно ще се блъскаш само,за да избиеш глупостта му:Да учиш и да поучаваш,на вятъра труда си даваш,не го ли плеснеш — все е тая.“Мелеаган съвсем се смая,от тези думи бе влуден.До днес от майка мъж роден —и колко само аз съм прав! —така не е пламтял от гняв.От ярост чак се задуши,сговорността си наруши,съвсем не бе любезен вечес баща си, а така му рече:„Бълнувате — и се срамя.Изгубил съм си бил ума,защото ви се изповядах?Като на свой сеньор се надах,дойдох като при свой баща.А пък каква излезе тя?Да ме охулите решихтеи струва ми се, прекалихте.Не може и да обяснитезащо тъй с мене се държите.“„Дърдориш.“ — „Говорете вие.“„У тебе виждам да се криебезумство само, бяс нелеп.Познавам дързостта у теб —тя сложила ти е ярема.Проклет да съм, ако приема,че Ланселот, любезен мъж,сразявал силни неведнъж,от страх пред тебе ще избяга.По-скоро мисля, че го стягакилия на затвор — и тяе със заключена врата,без помощ той не ще излезе.А без да се съмняваш, тезинеща ме правят тъй сърдит:да бъде мъртъв или скрит.И всички ни ще хвърли в смут,ако такъв човек прочут,прекрасен, храбър, чист — да вземе,че да загине тъй без време.Лъжа е, бог ми е свидетел.“Бе нещо Бадмагю усетили млъкна. Но каквото рече,успя добре да чуе вечеедна девица — дъщеря му.За нея споменах ви самовъв разказа си по-преди.Не се зарадва — че бедитова за Ланселот вещае.Да, някъде е скрит, това е,ни вест, ни кост от него няма.„Да онемея аз от срама,да нямам миг покой от днес,докато не открия вестза него сигурна и вярна.“И без да чака, вън се мярнабез шум край бащините кулии се качи на свойто муле,красиво и със нрав смирен.И да научите от мен:не знае пътя накъдеот двора ще я заведе,къде и как да стигне вече.По пътя, който се изпречи,пое и впусна се в галоп,на случая да бъде роб,без рицари, сержанти знатни.През миговете безвъзвратнипреследваше без дъх целта,вървеше, търсеше я тя.Не взе без сили да проклинаи никъде не си почина,не спря за ден или за два —докрай ще доведе товасъс своя бърз упорен ход:да, ще измъкне Ланселотзад яките стени и двери.Но знам, преди да го намери,ще ходи из безброй земи,ще дири и ще се стремида чуе и словце едничко.Защо да ви разправям всичкосега за нейните несгоди?Но много пътища пребродинашир и длъж, насам-натам,че мина месец цял невям,но не научи, общо взето,повече отпреди, коетобе нищо, казано направо.Веднъж, пресичайки направополето, с мисли тъжни пак,съгледа край далечен брягна морски проток кула няма.На левга покрай нея нямани къща, ни подслон, ни хан.Строил я бе Мелеагани Ланселот там прикова.Но тя не знаеше това.Веднага още щом добре явидя, загледа се във неябез погледа си да отмести.Сърцето й подсказа вести:което търси тя, това е,целта й ще се увенчае.Вървяла беше без победи,но тук Фортуна я доведе.Вървя направо и не мигна,докато кулата не стигна.Обходи я, ухо нададе,готова бе за изненади,надежда взе да се прокрадва,че нещо все ще я зарадва.А кулата да те замае —висока и грамадна тя е.И за учудване неща —нито прозорци, ни вратаосвен един прозорец тесен.По целия й стан отвесен —ни стълба, нито стъпала.Нарочно сякаш е биластроена, и е вътре той.Преди да има миг покой,ще види истина дали е.Ще викне вътре кой се криеи Ланселотовото име.Но чу слова неутешимии се заслуша мълчаливаскръбта си как гласът изливаот кулата чудесна, якаи как смъртта едничка чака.Обричаше се на смърттачрез мъката си и скръбта.И тяло, и живот презрялведно говореше с печалпо-глухо и не би могло:„Фортуна, твойто колелотъй зле сега ме завъртя!И го обърна подлостта.Сега съм долу, горе бях.Сега съм зле, добре живях,преди бе смях, днес плач нелеп.Затворнико, защо бе с тебФортуна, а те изостави?За кратко време тъй лукавии висини, и низини!Тежи ми, че ми измениФортуна, но сега какво личовеку трябва, за да моли.Ах, кръст свети и дух свети,погибел страшна ме гнети!Говен, от всички тъй ценени неведнъж вървял до мен,по добрина с малцина равен,не знам защо съм изоставен,не ми помагате, защо?Да, закъсняхте, а пък тоне е любезно хич, така е.От помощта ви се нуждаеот вас обичаният, ето.Отсам или отвъд морето,ще кажа ясно всеки път, чене бих оставил скрито кътче,където да не ви подиря,с години сам бих нямал мира,науча ли, че сте в затвора,аз чудеса за вас ще сторя.Защо са тези ми слова?На вас не ви е до това,не ви привлича мъка чужда.Но казва го народът: в нужда,приятелят ти се познава.И много лесно е тогавада бъде дружбата разбрана.Уви, година вече стана,сврян в кула като какавида.Говен, приемам за обидакак никой не ме отърва!Дано не знаете това,дано напразно ви упреквам.И вече почвам да омеквам,обидих ви, почти в несвяст,че изоставен съм от вас.И както облаците идат,ще дойдат тук и ще ме видяти ваши хора, а и вие,и край на тези ужасии.Но само ако сте узнали.И всичко вие бихте далиот обич, с доблестно чело.А друго и не би могло…Мечтата само идва лека.Ах, от свети Силвестър нека60проклет да бъде, който вечена срам отдавна ме обрече!Твори най-лошите делаМелеаган, от воля злазлини най-много той ми стори.“Успокои се, млъкна горетоз, който в мъки се хабеше.Но тази, дето долу беше,каквото той изрече, чу го.И не изчака нищо друго,разбра: дошла е до целта.Понеже умна беше тя,извика: „Ланселот!“ Повтори:„Приятелю, хей, вие горе,обажда ви се ваша близка.“Не чу, или пък не поиска.И викна тя от яд и жал,а той, съвсем изнемощял,я чу най-после, удивенкой вън го вика в този ден.Дочул бе глас, дочул бе вик,но кой го вика в този миг?Не е ли призрак, сянка бледа?Навред наоколо огледа,но няма от човек следа.Стени и себе си видя.„Какво е туй, което чувам?Говори се, да не бълнувам?Кълна се, страшно съм учуден,нали не спя, нали съм буден.Ако ми бе дошло насън,ще кажа: нищо няма вън.Но буден, то ме притеснява.“Едва надигна се тогаваи при пролуката едваотиде той подир това.И там под светлината бледаоблегнат кулата огледа.Отвън, щом погледът му свикнасъс светлината, той надникнаи зърна дева непозната,повикала го през стената.А тя веднага го позна:„Дошла съм, Ланселот, с еднацел, търсейки ви отдалече.След като ви намерих, вечебезкрай съм благодарна богу.Аз съм онази, дето многоза дар ви молеше. Вървяхтекъм Мост на меча и успяхтеда бъдете любезен с мен:на оня рицар победенглавата да ми подарите,та мойта мъст да утолите.За тази дарствена услуганаех се аз да сторя друга:от кулата да ви извадя.“„Благодаря, девице млада —затворникът се окопити, —добре ще ми се отплатитеза дара, драговолно даден,оттука бъда ли изваден.Изкарате ли ме, накраяда бъда ваш ще обещая,за вас най-трудното направил.Кълна се тук в апостол Павел:от днес до сетния си часза вас ще върша всичко аз,щом наредите, ден след ден.Не ще поискате от мен,на мен каквото се полага,без да го имате веднага.“„Съмненията да замлъкнат —оттук ще бъдете измъкнати тежко то да се окаже.И за хиляда ливри даже61за утре няма да отложа.Подслон ви чака, ще ви сложада си починете удобно.Каквото бъде вам угодно,желаете ли го, е ваше.Недейте нищо да ви плаши.Но трябва вече в някой дом,из този край да търся ломи като го осигуря,прозорчето да разширя,та да излезете тогава.“„Дай боже, само то остава —се съгласи, — ще е добре то.Аз имам тук въже, коетосержанта с мене го затвори,храната да изтеглям горе —твърд хляб, водата много пътие мътна и ума ми мъти.“Тя за приятеля си скъпнамери лом четириръб,веднага му го даде тука.А той заудря и зачука,тъй тежко в процепа заблъскас усилия и воля дръзка,докато се провря оттам.И му олекна много, знам.И се зарадва, че излезе,че се измъкна той от тезидебели каменни стени,където тъй се притесни.Сега е посред шир, коятоза всичкото прекрасно златоот близък и далечен кът —накуп да му го съберати да му го предложат в хор —не би сменил срещу затвор.Освободен е Ланселот,едва се връща към живот,ветрец да духне — ще залитне.А мулето със крачки ситнипое под тях с усилен ход —отпред тя сложи Ланселот.За да не ги съзрат, встранидоброто муле отклонидалеч от път и людска стряха.Открито ако те вървяха,ще им напакости тъдявавсе някой, който я познава,а тя не искаше това.Встрани от хорската мълва!До къща стигнаха, коятоприемала я бе богато —удобна, светла, с двор голям.Изцяло всички хора тамна нея бяха задължени.А зеленчуци засаденипредлагаха им пресен плод.И там пристигна Ланселот.Щом влезе в хубавата гостнаи робата на стола просна,със нежност девата го сложи,да легне на високо ложе,изкъпа го добра и строга —аз половината не могаот всичкото да ви разправя.С любов го нагласи тогава,като че беше й баща.И дрехите смени му тя,а той във новата премянакато същински ангел стана.Страдания и глад забрави,красив и млад се оборави.Момата, просияла цяла,за него роба бе избрала,щом стана той, му я облече —такава лекокрила бе, чезарадва й се без преструвка.Прегърна девата с целувкаи каза й с любезен глас:„На бога само и на вас,приятелко, съм благодарен,че здрав съм аз от тая заран.Освободихте ме изцяло.Сърцето ми и мойто тяло,имота, моето стараниеса вече ваше притежание.За всичко сторено съм ваш.Но казвам ви, събрах кураж:у крал Артур, сеньора мили драг, не съм отдавна бил.И работа се насъбра.И тъй, приятелко добра,с любов ви моля, позволетеда тръгна, и не ме коретеза драговолния хомот.“„Добри ми, скъпи Ланселот,съгласна съм, защото днесза вашето добро и честмилея аз и тук, и там.“Чудесен кон, такъв не знам,му даде, оседлан за бой.Отгоре му се метна тойза миг един — и само какна стремето не сложи крак!И сбогом, както тъй стояха,един на друг си пожелаха.И тръгна Ланселот на път:с препълнена от радост гръд,че даже и да вложа страст,не мога я описа аз,загдето от ужасен пленнай-после бе освободен.И пътем често си повтаря,че в лош час вътре там го вкара,предателят, петнящ рода си.Измамен, има да се въси.„Излязох, в яд да се обеси.“В сърцето божие закле се»в създателя на тоя свят:за златото на всеки градот Вавилон, та чак до Ганд,62ако държи Мелеаганв ръцете си, се обзалага —не ще го пусне да избяга.Че стори му и зло, и срам.Нещата по света голямвъртят се като колело —Мелеаган, самото зло,което бе решил да смаже,във този ден да вземе дажеда дойде непоканен в двора.Поиска той от кралски хорада види монсеньор ГовенИ го разпита него денза Лаиселот, изменник черен,видян ли е или намерен,като че нищичко не знае.Пък и не знаеше, това е,но вярваше си той блажено.Говен му каза откровено:от него още няма вест.«Добре, че тук сте вие днес —Мелеаган му каза, — впрочемдвубоя нека да насрочим,омръзна ми да чакам вече.»«Съгласен съм — Говен му рече,и ако е угодно богу,не ще е чакането много.С вас ще се разплатим накрая.На зарове ако играяи по-големи са числата,да ми помагат небесата —каквото има във залог,го вземам, да ме пази бог.»И без да чака, несмутимГовен им нареди: килимда изнесат и да постелят.И сръчно, време да печелят,без шум, дори без дума тихаоръженосци го развиха.И всичко тука да е в ред,килима сложиха отпред,да греят шарките му скъпи.Там заповеднически стъпи:доспехите да му дадат,по-бързо да го облекатте, пажовете, на килима.Те бяха братовчеди тримаили пък племенници — смели,добре възпитани, умели.С доспехите го сподобиха —за нищо на света не бихамогли да ги упрекнат, чедруг някой ще го облечепо-притъкмено и без грешка.Един след бронята му тежкаиспански боен кон докара —такъв препуска в надпреварапо хълми, през води и калпо-бързо и от Буцефал.63На коня, чухте колко бяга,качи се рицарят веднага,и да не кажа няма начин:Говен, от всички най-юначен.Щита си тъкмо улови,пред него в миг се появи,а и пред всичкия народ,без да се крие, Ланселот.Втрещи се, че е тук, дорище кажа, че го озарии мисълта за чудесаднес от самите небеса —като че паднал бе оттам.А и нуждаеше се саммай тъкмо от едно видение.Да, Ланселот е, без съмнение,не беше паднал от небето —върви, ръце протегнал, етопрегръща го и го целува.Говен направо заликува,побратим имаше в куража.И истината ще ви кажа,че аз не съм лъжец умел:Говен сега не би приелда бъде крал на цял народ,но да изгуби Ланселот.Научи кралят, а и двора:бил дълго Ланселот в затвора,безкрай му пречели лукаво,но върнал се е живо-здраво.Голяма радост ги обхвана,събра ги празнична камбана —очакван бе от дълго време.И всички — малки и големи,се радваха. И радосттавърху лицата зачертанапряко скърбите предишни.Побягнаха злините скришни,изгряха радостните сили.Кралицата не сподели ливсеобщата им радост? Знам,наистина бе първа там.Но боже, а къде е скрита?Безкрайна радост тя изпита,щастлива тръпна да го види,ала при него не отиде.А бе наблизо, при товадъха си сдържаше едвасърцето си да не последва.А то любовната си клетватоку на Ланселот изрече.А тялото й не понечи.Не бе ли обща радостта им?Омраза ли е взело в заем?Не, нямаше такова нещо,добре е да се каже вещо:край нея свитата и кралятго гледат само и го хвалят,ще забележат те, дребнави,какво желае да направи —сърцето нейно както иска;умът й ако не потискажелание, от бяс обзето,ще й надникнат те в сърцето,а чиста лудост е това.И разумът затуй сковасърцето, лудо затуптяло,и само й подхвърли вялопо-късно срещата да стане,за миговете й мечтанида търси по-добри места,пристанища на нежността,и никой да не ги усети.А кралят Ланселот почете,нарадва му се и му рече:«Приятелю, аз слушах вечеза вас приятни новинии неведнъж ме осениголяма радост. Но къде ли,дивих се, из кои пределисе губихте тъй чудновато!И цяла зима, цяло ляторазпращах рицари добри,но ни един не ви откри.»«Накратко вам, прекрасни сир,да кажа мога най-подир,че бях насила задържан.Да, хвърли ме Мелеаган,измамник подъл, във затвора,след като всички наши хораосвободени бяха. Тамме тури за позор и срамвъв кула край морето. В неязазидаха ме да живея.До днес да страдам в таз тъмница,ако не бе една девица.Аз на предишната страдалканаправил бях услуга малка,услуга дребна, за коятосе отблагодари богато:тя чест голяма ми оказа.А и на тоз, когото мразя,понеже той позор и срамбезкрайни ми навлече там,отплата също му глася,без да отлагам, начаса.Щом дойде, ще си я получи,каквото да върти и суче,наблизо е и аз го чакам.Готов съм, няма да протакам.Не ще се отърве от мен.»Тогава рече му Говен:«Молбата ми към вас е лека:дълга ви към ищеца нека,приятелю, да върна аз.На коня вече съм от часи както виждате, готов.С приятелската си любовднес този дар ми направете.»Отвърна му, че даже дветеочи извадил би си той,откаже ли се от двубой.Закле се: дойде ли мига,ще си му върне сам дълга,тъй както дума беше дал.Говен най-после бе разбрал,че няма тук какво да каже.Свали си ризницата, дажеоръжията махна тоже.Тогава Ланселот си сложидоспехите, и то веднага.Помисли, че ще му избягачаса дългът да се плати.Не би могъл да си прости..Мелеаган бе просто смаяни гледаше почти отчаян:това пък чудо откъде е?За малко да не полудее,ума да си загуби чак.«Комай — си рече — бях глупак,дойдох, а трябваше да идапри кулата и там да видястои ли в тъмния й ъгълтоз, който днес ме е излъгал.Но там защо да ходя, боже?Защо да мисля аз, че можеда се измъкне някой път?И здрав не беше ли зидът,а и не бе ли без прозорец?Оттам през оня тесен прорезне би излязъл и насън,не го ли улеснят отвън.А може би са го открили.Зидът се е пропукал илиса рухнали стените, нотой би пострадал с тях ведно,пребит и смазан, и убог.Да ми помага още бог,да беше паднал, би умрял.Зидът да се порути цял,ще трябва и морето цялонанейде да се е изляло,не би останала могилапод разрушителната сила.Не е излязъл той така,помогнала му е ръка,не може да хвърчи, признавам.От туй направо побеснявам.Навън е той, какво да сторя.Да бях опазил аз затвора,не би успял — бе най-добре —дотука да се добере.Но стига вайкане и гняв!Да, селянина май е правда каже истината стара:в яхъра кон не се затваря,изведен ли е на кушия.Аз пред срама не ще се скрия,изложен ще съм на обидии да търпя, каквото иде.Но да понасям, да си трая?Ще се държа, и то докрая,и ще му дам да разбере,помогне ли ми бог добре.»И тръгна, сякаш бе с крила,едничко нещо пожела:да влязат двамата в двубой.И стана както иска той —и Ланселот, в ръка с юзди,решил бе да го победи.Преди за бой да се разпалят,пред всички нареди им кралятда слязат под самата кула,що с хубост беше се прочула,й както каза, тъй и стана —а там се ширеше поляна.И кралят, без да се стърпи,мъже, жени, деца, тълпи —запътиха се всички. Горестои прозорец до прозорецсъс дами, деви и народ —да гледат всички Ланселот.Там долу имаше смокиня,такава знаят, но малцина.Тя беше хубава, клоната,а пък наоколо треватабе равна, неизменно свежаи млада, нека отбележа.А под смокинята зелена,в библейски времена садена,64най-бистроструйната чешмаси разговаряше сама.Сребристият чудесен пясъксияеше със нежен блясък.А чучурите несмълчани —от чисто злато изкована.Под сенки и сред злак водатаизтичаше към долината.И кралят настани се там,от всичко очарован сам.Да гледа свитата бе жадна.Веднага Ланселот нападнаМелеаган със дива стръвкато човек, жадуващ кръв.Преди да го удари с бяс,му каза с горд и силен глас:«Оръжието пригответеи знайте, за дела проклетипощада няма в тоя свят.»Пришпори коня си назаднакрай затворения кръг,един от друг на хвърлей с лък“И пуснаха безумно тукконете си един към други тъй удариха стремглависега по щитовете здрави,че ги пробиха — според мен:не беше никой тук раненпо недокоснатата плът.Разминаха се, без да спрат.Един към друг с конете паксе върнаха за удар як,и пак по щитовете здрави.И силата не изоставине само рицарите, не,ами и бързите коне.А копията щитовете,увиснали на вратовете,най-после с удар ги пробиха,но този път не се строшиха,под ризниците този пътдостигнаха до гола плът.И рицарите хвърчешкатасе строполиха на земята,и ремъци и стременаразкъсаха се с леснинапри двата удара опасни,останаха седлата празни.А и конете им хвани —разбягаха се настрании ритат, хапят с вид зловещ —о, да, мирише им на леш.А падналите по-суровоза битка скочиха отново,просветне меч, но меч го дебне,изписан също с букви дребни.Със щитовете се прикрихаи вкопчиха се в битка лиха,най-после пира стар настанана мечовете от стомана.А Ланселот не се и стресна —фехтовката му бе известнаот детски дни. Мелеаганне беше в нея издържан.Ехтяха удари коравии все по щитовете здрави,по шлемовете, украсенисъс златни ленти драгоценни.Но Ланселот най-после сварис голяма мощ да го удари,зад неговия щит такаоткри му дясната ръкаи тъй желязна я посече.Мелеаган ранен бе вечеи викна от немай-къде,че скъпо ще я продаде.И в сгода със съдбата своя,реши да продължи двубоя.Обзет от болка, гняв и бяс,обезумял, почти в несвяст,но пак на участта сегарешен да прави зла шега.И пак се хвърли да убива.Но Ланселот не се прикрива,а с меча остър без уплахадълбоко мушва го в стомаха.Мелеаган с такива ранидо месец жив не ще остане.А след забралото строши мутри зъба най-неумолимо.Мелеаган от ярост дажени дума не можа да каже,да проси милост със ръце —да, глупавото му сърцего беше впримчило в лъжи.А Ланселот се приближии с мах главата му отряза.Не ще го мами той с омраза,да, мъртъв, край, ръце разпери.И ни един не се намериот цялата тълпа и свитакъм него жалост да изпита.И кралят, а и всички тамсе радваха с възторг голям.Свали доспехи Ланселоти тръгна, а щастлив народс веселие го обсади.Да бях го казал по-преди,от смисъла бих кривнал негли,към края затова ме тегли:конец да сложа с разум бистър.Да, Годфроа дьо Лейни, писар,65„Каруцата“ завърши. Дажене би за упрек да се каже —работи според Кретиен,от волята му вдъхновен,бе дело негово подето.Оттам започна, откъдетосам Ланселот затворник стана,разказа края на романа.Ни ред не слагва, да не бироманът да се похаби.Така свършва романът за Ланселот от каруцата.

Фантастика

Любовные романы

Приключения

Детективы и Триллеры

Деловая литература

Дом и семья

Искусство, Искусствоведение, Дизайн

Компьютеры и Интернет

Литература для детей

Наука, Образование

Прочее

Техника

Справочная литература

Поэзия

Фольклор

Жанр не определён

Военное дело

Зарубежная литература

Знания и навыки

Лёгкое чтение

Родителям

Серьёзное чтение

Проза

Старинное

Религия, духовность, эзотерика

Учебники и пособия

Юмор

Документальная литература

Драматургия

Читаем Ланселот, рицарят на каруцата полностью

Ланселот, рицарят на каруцата

Похожие книги

Смерть Артура

Тирант Белый

Очень храбрый и непобедимый рыцарь Амадис Гальский

Средневековый роман и повесть

Роман о Тристане и Изольде

Все жанры

Читаем Ланселот, рицарят на каруцата полностью

Ланселот, рицарят на каруцата

Похожие книги